— Не!
— Отказах се. Завинаги! Няма да си развалям формата и бъдещето заради едни цигари. Цапето казва: „Дори и локомотивите не пушат вече, защото вървят с ток!“. Цапето е страшно умен!
— Класната на мене ще се сърди — каза Юлия.
— Защо?
— Защото се наех да ти помагам, а ти все за топки ми разправяш.
— Добре — отвърна Пантата. — Дай да видим какво ще ги правим тези два града.
Прочетоха още един път условието. Пантата се съсредоточи, напрегна си мозъка и започна да разсъждава на глас. Юлия го наблюдаваше радостна, много точно разсъждаваше. После Пантата взе да пише в тетрадката. С всяка изписана цифра удивлението на Юлия нарастваше. Не знаеше, че Пантата се беше амбицирал и решаваше сам задачи понякога до късно вечерта.
След като реши първата задача, Пантата реши и втората.
Когато Юлия си тръгна, той й стисна ръка, благодари й и каза, че повече няма нужда да му показва.
— Защо? — почувства се наскърбена Юлия.
— Ами, как да ти кажа, просто не е необходимо… нали виждаш, сам ги решавам.
Юлия му обърна гръб и си отиде.
Същия ден, последния час, имаха алгебра. Добрева влезе, отбеляза отсъствуващите, предаде новия урок и понеже й остана време написа на дъската дълго и сложно уравнение.
— Кой ще реши задачата? Хайде, доброволно, кой иска да си повиши бележката за срока?
Пантата хвърли бърз поглед на уравнението и вдигна ръка — енергично, настойчиво.
— Какво има Пантев? — попита Добрева. Пантата се изправи.
— Задачата, може ли?
— Какво?
— Да я реша.
Добрева не успя да вникне веднага в чутото.
— Заповядай! — посочи тя дъската. Пантата грабна тебешира. Дръпна се стъпка назад, за да обхване в зрителното си поле цялата задача. Присви очи, сякаш се целеше. Пристъпи отново напред и тебеширът затрака по дъската, като далечна картечна стрелба.
Никога не е бивало по-тихо в класа. Всички бяха зяпнали в Пантата. Дъската бързо се покриваше с цифри. На два пъти Пантата сгреши, но и двата пъти сам изтри грешката си и продължи нататък. Тебеширът уверено се движеше към долното дясно ъгълче. Скобите и неизвестните се топяха като пролетен сняг. Накрая Пантата написа хикс, постави знак за равенство, а след него цифрата шест.
— Браво, точно толкова е Пантев. Шест! Дай си бележника.
Звънецът ознаменува първата му шестица по математика. В ушите на Пантата той звучеше като тържествена камбана.
12.
Следващият ден се случи мрачен. Небето бе забулено от тъмни облаци, можеше да завали всеки момент.
Мрачни бяха и децата, насядали на порутената пейка. Гледаха сърдити как Камен и Маляка прехвърлят обратно тухлите. Класната ги задържа след часовете, чете им едно канско за обществените норми на поведение и отклоненията от тях. След всичко казано те останаха с убеждението, че ако има някой, който да е нарушил въпросните обществени норми, това е Ташев. Откъде накъде те трябва да вземат писменото съгласие на всички, за да си направят игрище, а Ташев да не пита никого, ще строи гараж на готово?
— Нищо не може да ви направи! — убеждаваше ги от пейката за резервни играчи едно момче.
— Не ти е класна, затова разправяш така! — отвърна Камен.
— Зла е колкото си иска! — каза Маляка. — Като не сте от нейния клас, да не мислите, че и вас не може да наклепа?
Едно по едно момчетата се включиха в работата, не заради Добрева, а заради приятелите си, както казаха те. Работата не им спореше. Добролюб се оказа прав — не си ли убеден в това, което вършиш, мъчно ще го свършиш.
Стоименов мина, прибираше се отнякъде. Остана неприятно изненадан.
— Защо това? — попита той.
— От училище ни казаха…
— От училище? Откъде накъде! На това ли ви учат в училище! Абсолютно объркаха тази учебна програма.
Влезе си във входа, но се показа отново:
— Аз ще ги изхвърля. Като нищо ще ги изхвърля!
Децата преустановиха работа.
— Щом ще ги изхвърля! — изтупа си ръцете Маляка и отиде да си вземе ризата.
Останалите — също!
Чу се изфорсирване на кола. Между блоковете мина форда на Ташев, направи полукръг и спря в центъра на игрището. От колата слезе Ташев. Погледна към върнатите тухли. Твърде малко бяха.
— Покана ли чакате? — попита тон нахално.
В това време пристигна трабантът на Константинов и спря до форда на Ташев.
— Здравейте — поздрави Константинов децата, но доста гузно. После се обърна към Ташев: — Чудесни деца са, заедно спортуваме. Я какъв парк! — посочи той с ръка към Парка на свободата, въпреки, че от тук се виждаше само Витоша. — Чудесен парк за спортуване.
Един самосвал с ръмжене се качи на тротоара. Константинов взе да му прави знаци къде точно да спре. Самосвалът изсипа хоросан и за игрището вече можеше да се говори в минало време.