— И скромен, кажи, че е скромен… — подсказа й Пантата.
— … Скромен… — търсеше какво друго да каже. Сети се, че трябва да вземе отношение към простъпката му и добави — И ако се има предвид, че са му ударили шамар! — вдигна рамене, с което искаше да каже „ами това е“ и седна.
Едно момиче с плитки и любопитен поглед се извърна към Маляка:
— Ама нали е изял шамара след като е счупил стъклото?
— Какво от това ма, какво от това! Все шамар е!
Маляка бутна грубо момичето, в смисъл, че му извъртя главата, за да гледа пред себе си и много-много да не се обажда там, където не му е работата.
— Друг? — подкани ги Добрева.
Едно момче въртеше плахо лист в ръката си и гледаше към нея. Добрева долови погледа и му даде думата. Момчето нагласи листчето зад гърба на другаря си, да не се вижда, надигна се от чина и зачете предварително подготвеното изказване — помощ от родителите:
— Ние, пионерите, трябва да бъдем добри граждани, честни, съвестни, да слушаме родителите си, да уважаваме по-възрастните. Постъпката на такива като Ка…
Тук спря, защото Пантата дръпна листа, от който четеше и го скри.
Добрева напусна мястото до прозореца, тръгна между редиците, застана при Пантата и протегна ръка. Нямаше как, Пантата й подаде листа. Почеркът не беше детски. Скъса го.
— Не чети, а кажи какво мислиш?
Момчето се напрегна да си спомни написаното изказване.
— Ние, пионерите, понеже такова, сме малки… Едно книжно топче го чукна по главата и мисълта му секна.
— Ти как преценяваш постъпката на другаря си? — попита го Добрева.
Момчето направи някаква гримаса, напъна се да каже нещо, думите му сякаш засядаха в гърлото. Докато накрая изплю камъчето:
— Ами шамар са му ударили, какво пък!
Пантата го погледна одобрително.
— Но е трябвало да внимава, защото баща ми за москвнч търси стъкло цял месец, пък за форда е направо изключено да се намери! — и момчето си седна щастливо на чина. Някакъв товар падна от раменете му.
— Има ли още някой? — попита Добрева. Момичето с плитките и любопитния поглед вдигна ръка.
— На мене не ми е ясно, каква е била точно колата?
— Форд, ма, форд, ма — чуха се подсказвания. Маляка дръпна момичето за плитката и то си седна сконфузено.
— Други?
Други нямаше. Добрева реши да вземе думата и да приключи с дебатите:
— Аз отношение няма да взема — каза тя. — Кой ще е председател на отрядния съвет, ще решите сами. Достатъчно сте големи, пионери сте, и трябва да се учите да разсъждавате самостоятелно. Който е съгласен Камен да бъде сменен, нека вдигне ръка.
Класът отново потъна в тишина. Децата се заозъртаха, поглеждаха се едно друго. Сетне, под погледа на Добрева, едно по едно гласуваха всички. И Маляка! И Камен! Последен вдигна ръка Пантата.
— Аз да бях, щях да спраскам и задното стъкло! — каза тихо Юлия.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ПЕТНОТО
1.
До края на учебната година оставаше по-малко от месец. Слънцето прежуряше и напомняше за ваканция и море. Децата се препичаха и дебнеха в огледалото, което бяха поставили така, че да виждат цялата улица. Мълчаха. Мързеливо време!
Пръв забеляза идващата кола Маляка. Търкулна бързо топката между блоковете и хукна след нея. Чу се изсвирване на гуми по асфалта и колата закова на педя от детето. Шофьорът се отпусна на седалката. Изтри потта от лицето си. Какво щеше да стане!
Маляка грабна топката и ухилен до уши се върна при приятелите си.
— Нали ви казах — обади се Добролюб. — Винаги спират на топка. Видиш ли топка, следва дете. Старо правило!
Освен Добролюб, тук бяха Камен и Сашо, момчето от шести „а“. Седяха на пейката за резервни играчи. Бяха я поставили отстрани на блока така, че да могат да се облягат на стената. Обикновено се събираха тук, ако Худерова, баба Гинка, Шейтанова или някоя друга баба не се настанеше преди тях да си пече ревматизма на слънце. Децата избягваха да стоят отзад на двора. Какъв двор — в него вече се мъдреха три гаража, масивни, с дървени врати, на всяка от които висеше голям катинар. Встрани на гаражите имаше изкопан канал, покрит с дебели дъски, за да не падне някой в него. Грижа за децата! От игрището нямаше и помен. Впрочем личеше едната странична линия. Майсторите, които Константинов доведе, се оказаха пъргави — за осем дни направиха цялата тази беля.
— Да отидем от десет на кино — предложи Маляка.
— Вчера бяхме!
Сашо изби топката от ръцете на Маляка н хукна след нея.
Остро изскърцаха спирачките. Москвичът се поднесе на една страна.
Шофьорът подаде глава през отвореното стъкло, лицето му пламтеше от напрежение и гняв.