— Внимавай с тази топка, че…
— Лявата ви спирачка изпуска! — отвърна учтиво момчето, взе топката и се върна при другарчетата си на пейката.
— Яд ги е за гумите! — каза Маляка. — Нека!
Отново млъкнаха.
— Ще ви платя киното! — предложи Маляка. Не му се препичаше повече на слънце.
— Колко ти е заплатата? — попита Добролюб.
— Левче, но имам и допълнителни. Пет за шестица, три за петица.
— Сега това е много модерен начин на заплащане — каза Добролюб.
Маляка се замисли. Мъчеше се да разбере какво толкова модерно има в този начин на заплащане. Шестица — къде ти! От петици до края на годината я хване три лева, я не. Физкултурата не му признаваха за премиални.
— На мене нищо не ми дават — обади се Камен. — Когато ми потрябват пари, искам!
— Като няма щатна таблица! — каза Добролюб. — На едни дават, на други не дават. Според мене заплатите на децата трябва да се изравнят със закон.
Добролюб търкулна бързо топката и хукна. Изскочи на платното. Колата се закова пред него. От нея изскочи Ташев и докопа Добролюб за ризата.
— Вие друга работа нямате ли, бе! Седемнадесет долара за стъкло дадох, сега да не искате да си изкривя калника в някого от вас.
Децата наскачаха от пейката и отстъпиха назад.
— Той без да иска! — умолително каза Маляка.
— На кого ги разправяш, на кого ги разправяш! Всеки ден…
Добролюб използува момента. Отскубна се. Ташев успя само да го ритне по задните части:
— Глупак!
— Това за мене ли се отнася? — обиди се Добролюб.
— Клепоух глупак! — трепереше от яд Ташев.
— Като кажа на татко, ще видим кой е глупак!
— Ти пак ли философствуваш! — подгони го Ташев, но се отказа. — Говорихме — обърна се той към Камен и Маляка, — чужди деца в двора да не събирате! На Константинов откраднаха огледалото!
Откъм улицата се чу бибикане на коли. Ташев ся беше оставил форда най-безцеремонно на средата на платното.
— Какво става? — показа се на прозореца баба Гинка.
— Отивам в Перник, довечера ще закъснея! — викна и Ташев и изтича, за да отприщи движението.
— Ще го съдя за обида! — каза Добролюб.
— Ако съдеха за обида на дете, всички възрастни щяха да са по затворите! — отвърна Маляка. — Баща ми поне!
— На родителите е позволено да обиждат децата си — отвърна Добролюб. — Но за обида на чуждо дете! Жалко, че не съм длъжностно лице.
— За какво ти е да си длъжностно лице?
— За обида на длъжностно лице се лежи в затвора.
— А за ученици как е? — попита Маляка. — Според мене учениците трябва да се смятат за длъжностни липа.
— Едва ли, но за „клепоух глупак“ може да го накарат да ми плати 100 лева. Като нищо!
Камен подсвирна, сумата му направи впечатление.
— Ще отида да се посъветвам с адвокат! — каза Добролюб и взе да рови в джобовете си. Имаше банкнота от два лева и стотинки.
Децата решиха да го придружат. Струваше им се любопитно да отидат на адвокат. Камен звънна отдолу на братчетата си — дядо му отиде рано до поликлиниката и ги остави на него — но те не се обадиха и той отскочи до горе. Върна се след малко, братчетата му ги нямаше.
— Да са се мяркали? — попита той приятелите си.
— Не са.
Викна и Тончо се показа на балкона.
— Виждал ли си Стефан и Тошко?
Тончо се прибра без да му отговори. През отворения прозорец се чу глезения му глас…
— Видя ли ма-а-а! Що не ме пусна, като ме викаха за сладолед!
Камен реши, че ще извърти ушите на Стефчо и Тошко до мораво. Да усетят по сто хиляди карфички във всяко ухо, пък после нека смеят пак да ходят за сладолед.
— Клепоух глупак, нали? — клатеше заканително глава Добролюб, докато вървяха към сладкарницата. На устните му имаше ехидна усмивка.
В сладкарницата не ги намериха. На ъгъла продаваха „ескимо“ и Камен разпита продавача идвали ли са две близначета. Не бяха идвали. Няма ги и в градинката. Камен взе да се тревожи. Знаеше, че е безсмислено, но погледна и в колониала. Нямаше ги. Върнаха се в двора. Ни следа от близначетата. Взе да ги вика по име. Обади се само Стоименов, от прозореца.
— Какво си се развикал такъв, какво?
— Ами, братчетата, няма ги.
— Че къде са?
Стоименов разбра, че Камен е разтревожен и слезе долу.
— Няма къде да изчезнат — опита се да го успокои той. — В мазето гледахте ли?
Вярно, как не се бяха сетили. Слязоха по тъмното стълбище. Стоименов — с тях. Натиснаха бравата на мазето-работилница. Някой подпираше вратата отвътре, но шум не се чуваше.
— Ще ви откъсна ушите, да знаете! — закани се Камен.
Стоименов натисна със все сила вратата, тя се открехна и отвътре заизлизаха кълба тютюнев дим. Показа се уплашеното лице на сина му, ученика, а зад него, свели гузно глави, стояха неподвижно двама негови приятели.