Маляка не посмя да отсъствува — първият час имаше при Добрева, а тя е една… Но поне щеше да се извини с чисто сърце, че е без домашно.
Докато Добрева записваше в дневника отсъствуващите, Маляка седеше на чина си с вдигната ръка. Добрева затвори дневника, написа заглавието на новия урок, обърна се към класа и чак тогава видя Маляка.
— Какво има?
— Нямам домашно!
— Добре, седни! — каза раздразнено Добрева. Не обичаше да я прекъсват насред урок. Подчерта заглавието на черната дъска, обърна се към класа и видя, че Маляка продължава да стои с вдигната ръка.
— Какво искаш?
— Да кажа защо съм без домашно.
— Защото си калпазанин!
Децата се разсмяха. Това засегна Маляка. Когато дойде на училище, той не каза на никого за изчезването на близначетата. Искаше да съобщи тази поразяваща новина в клас, та да погледнат и на него като на герой. А вместо това Добрева се опита да го унижа.
— Другарко Добрева — каза Маляка с чувство за достойнство и изпълнен дълг, — изчезнаха братчетата на Камен. Цяла сутрин ги търсихме. ЗАТОВА съм без домашно.
— Така ли? — Добрева обърна глава към празния чин на Камен. — Намерихте ли ги?
— Не! Даже не съм обядвал.
— Върви си, Маляков!
Маляка не почака нова покана. Пъхна тетрадката в чантата си.
— Изобщо не трябваше да идваш — каза Добрева.
— Не трябваше — съгласи се Маляка, — но не исках да губя от училище и затова. Довиждане!
Излезе тихо, затвори внимателно вратата и хукна по коридора. Дано още не са намерили Стефчо и Тошко! Страшно много му се искаше да присъствува на този тържествен момент.
Уви, от близначетата все още нямаше и следа. Дядото на Камен седеше съвсем отчаян пред блока на един стол и гледаше ту в единия, ту в другия край на улицата.
Баба Гинка се въртеше край него, тюхкаше се, опитваше се да го успокои.
— Няма какво да се тревожиш толкова — нареждаше тя. — Крият се някъде. Сигурно си ги обидил. Те сегашните са чувствителни, нищо не можеш им каза напреки! И Тончо, и той някой ден няма да се върне от „Алианса“, защото му е като смърт. Аз не бих го и водила, ама майка му… Дипломат ще го прави… Като гледам нейния…
— Веднъж да се намерят — чувстваше се виновен дядото, — табла няма да пипна повече!
Худерова, и тя се завъртя край него. Буташе количката с внучетата.
— Ти не си виновен — каза тя. — Оставили ги на ръцете ни. Ей ги и моите, щом пораснат и те ще изчезнат. Като родителите си. Тръснаха ми ги и никакви ги няма.
— А бе тръгнах аз да си меря кръвното, добре беше и рекох… — започна отначало дядото разказа за това, как е отишел съвсем случайно да изиграе една табла с Дончо. Но Худерова, като чу „кръвно налягане“ и веднага грабна думата.
— Мойто да видиш. Тази Шайтанова, все ще намери с какво да го вдигне.
— Сто и петдесет на осемдесет беше, докторът ми вика „момче си“ и аз…
— Сто и петдесет на осемдесет! — възкликна баба Гинка. — Че ти си много добре тогава.
Шайтанова се зададе, връщаше се от магазина с две кофички кисело мляко и Худерова тръгна в обратна посока. Не искаше да я вижда.
— Горе главата де, ще се намерят — каза Шайтанова на дядото, погледна към отдалечаващата се Худерова и прибави по-високо, дано да чуят всички. — Ама и Худерова е една. По цял ден дебне кой от къде влиза и излиза, а Тошко и Стефчо не видяла!
Отзад, в двора, край трабанта, поставен върху канала, се въртеше Константинов. Той си имаше грижи с колата, беше извикал техник и чакаше да види колко ще го оскубят. Техникът запали мотора, даде газ и спуканото гърне на колата затряска като картечница.
— Ало, Константинов — чу се истеричният глас на Стоименов. — Какво става?
— Трабанта…
— Трабанта! — викна Стоименов. — А аз помислих, че трета световна война избухва. Навряхме децата по мазетата да пушат, а двора на автосервиз объркахме.
— Ти забравяш някои неща, Стоименов — опита се да отбие атаката Константинов. — Че най-вече ти…
— Какво аз, какво аз?! Да не би аз да съм си построил гараж?! Прогонихте децата на улицата, после…
Точно в този момент в двора пристигна Яким Стоянов, дежурният журналист от вестник „Народна младеж“. Погледна към Константинов, погледна и нагоре, към прозореца на Стоименов. Техникът натисна отново педала. Стоименов си затисна ушите. Журналистът махна с ръка пред носа си — разгонваше кълбата дим.
— Ей на, околната среда овонихме! — закрещя отгоре Стоименов.
— Кой е домоуправителят? — попита журналистът. — Ей го на, той е — посочи Стоименов с пръст към Константинов. — Домоуправител!