— Ама аз закъснях, защото…
— Закъснял, защото! — прекъсна го Пангаров. — Чувате ли, закъснял, защото! Утре на някой мач така ли ще ми кажеш — закъснях, защото! А ако мачът е в Рим, Лондон или Токио, така ли ще речеш, закъснях, защото. И на какъв език ще го речеш. Марш.
Едва ли има по-унизително изгонване — две думи за оправдание не му даде да каже.
Но Пангаров постигна целта си. Децата се стреснаха. Камен изби от главата сч всякаква мисъл, че може да отсъствува понякога от тренировка, а Маляка си направи по-крайни изводи, занемари училището и това се отрази върху успеха му. По ботаника му зашиха такава двойка в бележника, че ушите му пламнаха. Но по пътя към славата има много трънливи пътеки, които той реши да заобиколи, доколкото е възможно. Затова скри за двойката от родителите си.
Все пак от тренировките имаше полза. Маляка се научи да става навреме, като войник, което направи отлично впечатление на майка му. За един месец порасна с два сантиметра (следеше редовно ръста си). Вероятно тю-добре ставаше и оросяването на мозъка му, но от това конкретни резултати липсваха.
И тазн сутрин Маляка скочи две минути преди будилника. Хвърли си пижамата и застана пред огледалото гол до кръста. Пое дълбоко въздух, изду гърди, понадигна се на пръсти. Дали ако порасне още малко ще престанат да му викат Маляк?
Отдолу, откъм улицата, се разнесе познатата свирка. Камен го викаше за тренировка.
Маляка навлече набързо гащета и анцуг, обу си чорапите, засуети се за миг, погледна гузно към вратата и се шмугна под леглото. В най-отдалечения ъгъл видя свряна найлоновата торба с гуменките. Докопа я, но чу, че вратата на стаята се отваря и се измъкна изпод леглото.
— Какво правиш там? — зачуди се майка му.
— Нищо, аз ей така!
Не е лесно да излъжеш майка си. По очите го позна, че нещо не е в ред. Наведе се и издърпа найлоновата торба.
— Гуменките ми — каза Маляка.
— Че какво търсят там? Майка му погледна в торбата, сетне към Маляка и пак в торбата. Че в нея бяха гуменките, бяха, но освен тях там се мъдреше и един бележник. Разтвори го.
— Така значи? Двойка! Отвън отново се чу сигналът.
— Ще я поправя! — обеща Маляка, за да се измъкне по-бързо от къщи.
Разярена, майка му тръгна към кухнята.
— Кольо! — викна тя на мъжа си, който си вареше кафе. — Двойка!
— По какво? — попита спокойно баща му, без да изпуска от очи новата машинка за филтрирано кафе.
Майката се възмути. Синът им е получил двойка, а той съвсем безразлично пита по какво! Като че ли има значение по какво! Би му кряснала, но пред децата се въздържаше да крещи, особено пред Маляка. Пред сестра му, двадесет и една годишна, вече студентка, по се отпускаше.
— По ботаника! — запази спокойствие тя. — И скрил бележника при гуменките!
— При гуменките ли? — обърна се чак сега баща му. Не изглеждаше недоволен, дори напротив. — Добре се е сетил, през ум не би ми минало!
Забеляза обаче на кухненската врата сина си и каза строго:
— Калпазанин!
— Никакви тренировки! — отсече майка му. — Да сяда да учи.
— Ти търча да го запишеш! — упрекна я бащата. — Спортист ще го правиш!
— Спортист! Три кюфтета и една баничка намерих под леглото му.
Маляка наведе глава. Никога не беше се хранил така добре, както по време на гладната стачка.
— Под леглото! — каза бащата. — Пак преувеличаваш. Откъде накъде ще държи кюфтета под леглото.
Отвън се разнесе свиркането на Камен — тревожно, настойчиво.
— Чакат ме! — обади се Маляка.
— Да чакат! — сряза го майка му.
— Щом го чакат, трябва да отиде! — намеси се бащата и се обърна ядосан към сина си: — Бягай сега, че…
Маляка грабна найлоновата торба с гуменките от ръцете на майка си и изхвръкна от апартамента преизпълнен с чувство на благодарност към баща си — чудесен човек, благороден. Заслужаваше да е министър, а не само директор на кантора за внос и износ.
Щом чу, че външната врата се хлопна, майка му избухна:
— Педагог! Аз кажа едно, ти друго!
— Преди да кажеш нещо, трябва да помислиш! Как ще го лишаваш от игра, как?!
— Двойка по ботаника.
— Е, не е толкова страшно, де. Ботаника! Аз съм получавал двойки и по математика и по химия. И пак станах инженер-химик.
— Ти, ти, само себе си знаеш. Не ме интересува колко си имал ти. Сега е друго.
— Няма друго, ма, няма друго! — повиши тон Никола Маляков. — Едно и също е, все се повтаря, ей това е! А и друго да е, какво? Може да стане спортист. Ей такива сълзи ще лееш пред телевизора, когато му закачат златни медали.
— Ще отидеш в училище! Още днес! Поискай да го изпитат пак!
Никола Маляков щеше да се развика, да й каже, че няма никакво намерение да ходи в училище, че синът му вече не е малък, а не е и честно да тормози учителите, щеше да крещи и да вика, но изведнъж нещо изпраска. Счупи се стъклената кана на новата кафеварка за филтрирано кафе. Бащата гледаше като отровен пръснатото на две стъкло и кафето, което се стичаше от масата на пода.