— Аз съм от вестник…
— От къде, от къде казахте сте, че не чух? — провикна се Стоименов.
— От вестник „Народна младеж“.
— Ха така — каза щастлив Стоименов. — Тъкмо мислех да се обърна към пресата! — И той изчезна от прозореца, за да се появи след миг но пантофи на двора.
— Кой даде разрешение за тези гаражи? — попита Яким Стоянов.
— Като ще пишете, пишете поне честно! — предупреди го Константинов. — Не е въпросът до гаражите. Детски домове няма. После гаражите пречели. На какво пречат?
— Как на какво бе, Константинов — обади се Стоименов. — Докато децата играеха тук, на игрището си, никое дете не изчезна. Сега наведнъж две!
2.
Междувременно, здрави и читави, близначетата играеха на воля в двора на детска градина номер двадесет и четири. Как попаднаха там не им беше съвсем ясно. Сутринта брат им ги остави да закусват. Не им се пиеше мляко и решиха да излязат. Стефчо предложи на Тошко да изядат по един сладолед. В кварталната сладкарница не намериха. Минаха под подлеза на отсрещната страна на булеварда. До киното продаваха сладолед, но им поискаха пари. Нямаха. Показаха си голите длани, за да се увери продавачката, че наистина нямат. Тя се засмя, а някакъв чичо ги почерпи по един сладолед.
На автобусната спирка чакаше група от детска градина номер двадесет и четири. Те се завъртяха около децата. Познаваха няколко от тях, живееха наблизо. Дойде автобусът, двете възпитателни бързаха да качат децата и Тошко и Стефчо не видяха как се озоваха в автобуса. Останаха много доволни, когато разбраха, че ги водят в зоологическата градина.
На обед се върнаха в детската градина. Имаха вече много приятелчета. Обядваха. След обед всички отидоха в спалното помещение. Това беше първото, което не се хареса иа двете деца. Те излязоха на двора. И без друго креватчета за тях нямаше. А и дворът им хареса страшно много. Какво ли нямаше в него! Започнаха да се спускат по дървената пързалка. Една лелка им се скара. Каза им да се махат, това било само за деца от детския дом. Двамата се скриха в едни храсти. И там стояха докато останалите станаха от сън. Тогава се смесиха отново с тях. И закуска получиха. А после — пак на пързалката. Панталоните им цъфнаха от спускане.
Към пет часа родителите започнаха да си прибират децата. Постепенно Стефчо и Тошко останаха сами. Чак тогава възпитателките им обърнаха внимание. Работното им време изтече, а тези двете?
— Вие кои сте, бе? — попита ги едната.
Не стана нужда да обясняват. Приятната музика, която се разнасяше от радиото заглъхна, и говорителката каза:
— Съобщение на Народната милиция. Изчезнали са две близначета, Тошко и Стефчо, четиригодишни, облечени в…
— Леле-е-е! — цапна се по челото възпитателката и ги грабна за ръка. — Хайде!
— Лелко, утре може ли пак? — попита Тошко. Когато дядото зърна Тошко и Стефчо, водени от възпитателката, не стана от стола. Почувствува слабост в краката си, силите му го напуснаха. После се окопити, прегърна ги, като се мъчеше да спре напиращите сълзи. Възпитателката започна да го хока, но той не чу какво точно му каза.
3.
Рано на другата сутрин, зад блоковете, на мястото на бившото игрище, пристигна журналистът Яким Стоянов. Водеше със себе си фоторепортер — сух мъж с фотографска чанта през рамо.
Яким Стоянов се беше амбицирал. Още вечерта разговаря с главния си редактор. Каза му, че случаят на „Васил Мулетаров“ 17 ще бъде само повод, за да повдигне остро някои твърде важни въпроси.
— Действувай! — съгласи си главният редактор.
И ето, че Яким Стоянов действуваше. Най-напред се залови да обяснява на своя колега замисъла си. Фоторепортерът огледа с професионален поглед обстановката и извади фотоапарата.
От входа излезе Ташев. Учуди се малко на тия двама непознати мъже, които правеха снимка на поваленото край оградата баскетболно табло. Да не би нещо… Отиде и отключи гаража — всяка сутрин проверяваше дали колата му е там.
Щрак! — и него заснеха. Тъкмо да ги пита за какво им с това и отново — щрак! Отказа се да ги пита. Но тръгна с лоши предчувствия за работа.
— Искам да ми направиш и една панорама! — каза журналистът на фоторепортера. — Отгоре. Да се види цялото безобразие. Хвани този, хвани го!
Щрак!
Върху фотолентата се отпечатаха задните части на един от съседния блок, който беше наврял главата си в мотора и го човъркаше.
— Говорих с главния за половин страница — каза Стоянов на колегата си. — Ще мога да обхвана проблема от всички страни.
Добролюб, виновникът за готвената в печата атака срещу Ташев и сие, пристигна в двора доста рано. Знаеше, че Тошко и Стефчо са намерени, съобщиха му но телефона. Сега идваше у Маляка.