Добролюб не обърна внимание на Яким Стоянов и фоторепортера, който правеше снимки, но Яким Стоянов го извика.
— Ти тук ли живееш, момченце?
— Защо?
— Дошли сме от вестника, във връзка с вашето игрище.
— От „Народна младеж“ ли?
— Откъде знаеш, че сме от „Народна младеж“.
— Ами — оплете се Добролюб. — Аз ей тъй, на слуки.
— Е, случи — каза Стоянов. — От „Народна младеж“ сме. Вчера тук изчезнаха две близначета.
— Знам!
— А бе ти много знаеш! Остава сега да познаваш и брат им.
— Познавам го.
— Браво! Я го извикай. И другите деца. Изобщо вие, които…
След малко в двора слезе Камен с братчетата си, Маляка и няколко съседски деца. Извикаха по телефона и другите съотборници, тъй като разбраха, че ще нм правят снимка. Стоянов поразпита децата. Те му разказаха всичко за игрището, как са го правили и прочие.
— Ще махнат ли гаражите? — попита Добролюб.
— Ще ги махнат не, ами… Печатът е сила, моето момче! Как махнаха курниците в квартал „Възход“?! Цяла седмица миришеше на печени пилета.
— Чичо-о-о! — дръпна го за ръката Тошко.
— Казвай, чичовото!
— Много хубаво е в детската градина.
— По-хубаво от детска градина ще го направим! — посочи журналистът с ръка празното пространство между блоковете. — Я се наредете за една снимка.
В двора вече имаше доста деца. Фоторепортерът се зае да ги подрежда около захвърленото баскетболно табло. Само Тончо стоеше настрана.
— Я и ти! — викна го Стоянов.
— Този е дете на онзи, който… — Маляка посочи към гаражите.
— Няма значение, всички! — заповяда Стоянов.
Добролюб се присламчи към него. Този човек му вдъхваше доверие. Дръпна го настрана и му каза поверително:
— Баща му ме нарече клепоух глупак!
— Е? — погледна журналистът клепналите му уши.
— Може ли да се направи нещо!
— Нищо не може да се направи! — отсече уверено журналистът. — Казана дума, хвърлен камък! Хайде — изпрати го при готовите за снимка деца.
По прозорци и балкони стояха майки и баби. От време на време някоя от тях даваше нареждане на детето си да си оправи яката или алаброса, или да си издуха носа, че да не излезе на снимката с отворена уста като абдал. Възрастна селска женица от съседния блок се осведоми за какво е целият този шум и като разбра, че снимката е за вестник, помоли да почакат и нейните внучета. Една баба доведе тригодишно момиченце и най-нахално го нагласи пред останалите.
— Махай се ма, това не е за момичета! — избута го Тончо.
Момиченцето ревна. Баба му се скара на Тончо. Баба Гинка се скара с бабата. А Яким Стоянов върна момиченцето в групата. Дотърчаха и други деца. В целия квартал вече знаеха, че правят снимка за вестник.
— Дай я надълго, така че от едната страна да се виждат гаражите, а от другата, децата. Ще пиша отдолу: „Кое е по-важно за нашето бъдеще?“. Как ти харесва? — попита журналистът своя колега.
— Бомба е! — отвърна вместо него Маляка и реши да запомни заглавието.
4.
Добрева отиде близо час и половина по-рано на училище. Предишната вечер закъсня и когато се прибра, никак не й беше до преглеждане на тетрадките с последното контролно. Отложи за следващата сутрин, когато установи, че поговорката „не отлагай днешната работа за утре“ не е случайна. Утре, днешната работа тежи много повече.
В контролните нямаше нищо изненадващо, те отразяваха точно познанията на всички. Тъкмо се канеше да прибере тетрадките и влезе прислужничката. Съобщи й, че директорът я вика.
Добрева направи гримаса. Нея я беше яд на директора заради ролята, която той изигра при тази глупава история със счупеното стъкло на форда. Защо му трябваше да намесва и родителите в нея. Все пак, тогава най-много я огорчиха децата. Та те всички, до един, гласуваха против Камен. С каква изненада гледаше вдигнатите ръце, как обхождаше с поглед класа и се надяваше, че един, поне един ще е имал доблестта да не вдигне ръка. Нямаше такъв! Юлия, и тя! Стана да го защити, а после… И Маляка, уж неразделни приятели… И Пантев, който напоследък й поднесе толкова приятни изненади. И Камен! Кой намисли тази велика глупост — човек да гласува против себе си!
Добрева прекоси коридора, почука на вратата на директора и влезе.
— Седни, Добрева, седни, — посочи й директорът любезно креслото. — Какво ново? Как е успехът?
— Общо взето…
— А Маляков?
— Той винаги е бил най-стабилният: три, четири, три, четири.
— Ще те помоля, Добрева, да му обърнеш повече внимание.
— Не ви разбирам.
— Бих искал за срока да има шест!