— Не иска. Много е самоуверен. Ама съм страшна учителка, нали?
— Страшна си! — похвали я Камен. Доброто му настроение се възвърна. Значи друга някоя съученичка е у Пантата. Може би Лидия? Лидия ще е, коя друга. Човек трябва да е сляп, за да не види, че на Пантата му се решават задачи с Лидия.
— Гледал ли си го? — попита Юлия.
— Кого да съм гледал — беше се разсеял и не знаеше за какво говорят.
— Филма?
— Не, ако искаш? — предложи Камен. Наближаваше десет часа и на касата имаше пет-шест души. Камен се нареди. Бръкна в джоба си за стотинки. За негово нещастие чаталът с ластик се закачи на малкия му пръст и увисна като неопровержимо доказателство за възрастта му. Прикри го смутен и отвори шепата си.
— На братчетата е — излъга Камен. — Какви ли не глупости слагат в джобовете ми.
Отвориха вратите на салона. Хората се заблъскаха да влязат по-бързо. Камен постави длан върху гърба на Юлия, за да й помогне да си пробие път. Но веднага си дръпна ръката. После подхвана Юлия за лакътя.
— Знаеш ли, че и Пантата си има момиче? — каза той.
— Пантата? И кой друг?
Камен се сконфузи здравата. Добре, че вече бяха в салона и си търсеха местата, та успя да мине без отговор.
След киното се прибра в къщи щастлив.
Нахрани се и грабна чантата за училище. Забрави да свирне на Маляка. За първи път от толкова години тръгна на училище без да му се обади. Близо до училището зърна Пантата и отиде право при него.
— Здрасти!
— Здрасти! — отвърна Пантата изненадан и зарадван от тази промяна в отношението на Камен.
— Как си?
— Добре!
Камен сложи ръка през рамото му.
— Дано днес не ме вдигнат по нещо — каза Камен. — Не съм отварял учебник.
— Да не закъсаш на края на годината?
— Голяма работа!
— Ако те вдигнат, към мене ще поглеждаш, ще ти подсказвам!
Маляка ги догони. Ядосан!
— А бе, ти защо не ме викна?
Камен не знаеше какво да каже, чак сега се сети, че не му беше свирнал. Добре, че дойде Сашо, момчето от шести „а“. Държеше в ръката си вестник.
— И днес не излезе! — каза той.
— Мани го това игрище! — махна пренебрежително с ръка Камен и добави: — Детски работи!
9.
Пръв научи радостната вест Добролюб. Този ден имаше страхотна хрема, от носа му капеше вода. Освен хрема последните два часа имаше и репетиция, акомпанираше с акордеон на училищния хор. Отиде при лекарката и тя го освободи. Като разбра, учителят по пеене побесня.
— Не мога да свиря! — обясни Добролюб. — Вижте ми носа.
— Ти с носа си ли свириш?!
— Аз с носа си не свиря. С ръцете си свиря. А като ми са заети ръцете, с какво да си бърша носа? Нали ще капе по акордеона. Пък и останалите може да се заразят и тогава на училищния концерт другата седмица хорът ви вместо да пее, ще киха!
— Дървен философ! — кипна учителят по пеене.
На връщане от училище Добролюб се отби в бръснарския салон, за да разгледа вестник „Народна младеж“, никога не успяваше да си го купи. Като не откри дългоочакваната статия, реши да се обади в редакцията. Свързаха го с Яким Стоянов и от него разбра, че на другия ден бомбата най-сетне ще гръмне. Можеше ли при това положение да чака, докато свършат часовете. Намери телефона на училището и позвъни. Обади се директорът.
— Кажете, другарко! — каза той.
— От редакцията на „Народна младеж“ се обаждам. Може ли да повикате бързо, по неотложна работа другаря Димитър Маляков от шести „г“.
— Ученикът Димитър Маляков ли?
— Да, да! — отвърна Добролюб и млъкна, защото усети, че взе да се обърква.
Директорът се зачуди каква е тази работа, но прати чистачката да извика Маляка.
Маляка се уплаши, при директор за хубаво кой те вика? Дори и Добрева го попита какво е направил, при нея имаха час, но той вдигна рамене.
Завари директора зад бюрото си, замислен и строг. Гледаше го без нищо да казва. Посочи му с глава отворения телефон. Маляка грабна слушалката — дали пък нещо от къщи? …
— Ало…
Тревогата изчезна от лицето му. Добролюб му каза най-напред, че се е обадил от чуждо име и му съобщи новината.
Когато постави обратно слушалката, Маляков сияеше.
— Благодаря ви — обърна се той към директора, но срещна строгия му поглед и радостта му помръкна. Ако е чул по телефона обясненията на Добролюб! Искаше да си тръгне, но директорът го спря:
— Седни, Маляков, седни!
Седна на канапето като на подсъдима скамейка.
— Каква е тази работа? — започна разпитът. — Бърза, неотложна! Направо от редакцията.
— Ами, той понеже заминава в командировка и…
— Кой той?
— Ами от редакцията!
Добролюб пропусна да му каже, че са го взели за жена и Маляка лъжеше в мъжки род.