— Е, как той, когато беше ТЯ, — недоумяваше директорът.
— Тъй ли? — досети се Маляка каква е работата и взе да замазва положението. — Много й беше дебел гласът… Извинявайте, че ви е безпокоила! Търсила ме в къщи… Аз не съм й давал телефона ви, аз не го знам!
— От какво сте се оплаквали?
— За игрището! …
Юмрукът на директора се стовари върху бюрото.
— Как не ви е срам! Ще се оплаквате! А аз съм хукнал плувния басейн да ви оправям! Знаете ли колко ми коствува това?! Игрището! Какво му е на игрището — посочи той към прозореца и Маляка разбра недоразумението. — Естествено, не мога да ви оставя цял ден да вдигате шум…
— Не, не, — използува паузата Маляка. — Не за това игрище. За нашето, дето ни казахте браво и ни дадохте баскетболното табло.
— Е?
— Направиха гаражи върху него.
Директорът се отпусна на стола. Такава била значи работата. Успокои се, дори изглеждаше доволен.
— И се оплакахте?
— Да!
— Браво! — похвали го той. — Така трябва, граждански! Има ли нередност… — направи саблеи удар с ръка, за да покаже как трябва да се секат безмилостно нередностите. — Гаражи! Задръстихме се с коли вече. А пари за коли кой от къде взема, никой не пита! Колко учители имат коли, колко! Гаражи ще ми вдигат! Хайде в клас!
По захилената физиономия на Маляка всички разбраха, че носи хубави новини. Добрева нищо не го попита, не искаше да любопитствува, нямаше да е педагогично. Но децата бяха нетърпеливи и вестта тръгна от уста на уста. Камен забрави, че игрището е детска работа и възбудено заразказва на Юлия.
— Какво става там?
Маляка скочи от мястото си, като че ли него питаше Добрева.
— Утре ще прочетете във вестника! — каза той.
— Какво, какво?
— Ще излезе цяла страница за нас. Със снимки. Добрева не разбра за какво става дума. Продължи урока, но видя, че Маляка вдигна ръка.
— Какво има?
— Вестникът е „Народна младеж“, другарко! — каза той.
След училище Добролюб ги чакаше. Тръгнаха ентусиазирани. За първи път от много време бяха в пълен състав.
— Още дванайсет часа — погледна Маляка часовника си. Правеше сметка след колко време вестникът ще е по будките.
Събраха се на двора. Маляка и Камен се преоблякоха и се заловиха да боядисват баскетболното табло.
— Сега се въртят — каза Добролюб.
— Кое?
— Вестниците. Не си ли виждал на филм: една машина, върти се, върти се и шат-шат. Готови, сгънати.
— А как се печатат вътрешните страници?
Въпросът постави едно хлапе. Отминаха го с презрително махане на ръка. Пък и не на всички им беше ясно как се отпечатват вътрешните страници на сгънат вестник.
— На коя страница ще е? — попита Пантата.
— На първа, на коя? — отвърна Маляка.
Знаеха, че пак преувеличава, но никой не искаше да му противоречи.
През двора мина Константинов. Спря на входа, хвърли тайно поглед към децата. Дали не бяха намислили пак някоя пакост? Поколеба се да отиде ли при тях, но се прибра.
— Ако стрием на прах тухли и настелем игрището, ще стане съвсем като истинско. Тухли поне ще има — посочи Маляка гаражите. — Като дойде тракторът да ги руши, ще помолим да ни скълцат малко.
— Глупости, трактор! Ще им дадат срок и сами ще си ги рушат — каза Камен. — Ще рушат и ще плачат! Тончо, много да внимаваш тия дни с баща си.
Тончо, който досега стоеше на две крачки встрани, отиде при децата. Чудно, те не само не го гонеха, но и разговаряха с него! Откак баща му взе да строи този проклет гараж, не му обръщаха никакво внимание, все едно че не съществуваше.
Промяната в отношението към Тончо направи впечатление и на Ташев, когато се прибираше. Усъмни се, още повече, че децата изглеждаха весели, възбудени.
— Тончо-о-о! — викна той.
— Какво? — обади е Тончо, но не мръдна от мястото си.
— Нищо, нищо — реши Ташев да не го отделя от компанията и се прибра.
Децата го изпратиха с многозначителни усмивки.
— Кой каквото е строил, това ще сърба — каза Пантата.
— Ще събаря! — поправи го Камен, погледна баскетболното табло и възкликна: — Бомба е!
Под косите лъчи на залязващото слънце таблото лъщеше като стъклено. Тончо посегна да го пипне с пръст, но Камен го цапна през ръкава.
Кой знае докога щяха да стоят тази вечер на двора, ако не бяха родителите. Пръв извикаха Тончо. Той се канеше да се съпротивлява, но Камен сложи приятелски ръка на рамото му.
— Нали те предупредих, кротко! Предстоят събития.
Едно по едно, децата се разотидоха, огорчени, че трябва да се прибират толкова рано.
— Защо не поговорим е журналиста? — каза Маляка, когато останаха сами с Камен. — Да вземе да напише още нещо за децата.