Гръм от ръкопляскания изпрати кратката програма приветствие. Отново салонът се изправи на крака и заръкопляска по такта, подаван от акордеона на Добролюб.
Децата напуснаха залата доволни. Камен успя да съобщи резултата от разговора си с председателя още в салона. Най-горд от всички бе Добролюб, а най-учудена Юлия. Този смахнатият, си мислеше тя, не бил чак толкова смахнат.
Чакаха да дойде трамваят, когато Добролюб се цапна изведнъж по челото. Сети се, че истинската група за приветствие стои заключена в гримьорната и хукна обратно.
Когато пионерите от училището на Добролюб влязоха в салона, на трибуната имаше друг оратор. Прекъснаха му думата по средата. Добролюб се страхуваше да не дадат обедна почивка и да се разкрие номера му.
Този път прожекторите светнаха навреме. Добролюб беше предупредил осветителя. Далеч по-тържествено се получи, защото истинската група влезе от двете страни на салона с развяти знамена, с фанфари, които свиреха добре, а барабанчетата отмерваха точно такта. Начело вървеше пак Добролюб с акордеона.
Всички гледаха много учудени, толкова учудени, че този път никой не помръдна от мястото си.
— започнаха децата хорово.
Като чуха пак същите стихове, някои от участниците се засмяха. Смехът е заразителен — с всеки нов стих той се разпространяваше, докато обхвана целия салон. Децата се смутиха. Едно момиче, на което дойде реда да си каже стиховете, се разплака. Добролюб обаче наду акордеона с все сила и така успя да въдвори ред в салона. Бледо като платно пионерче застана пред микрофона, разгъна лист и зачете приветствие до участниците в съвещанието.
12.
Още същия следобед посрещнаха в училището Добролюб като герой. Всички знаеха за кашата, която беше забъркал. Наобиколиха го и го заразпитваха какво точно е направил и защо го е направил. Добролюб разказа на съучениците си цялата история за децата от улица „Васил Мулетаров“ номер седемнадесет и тяхното игрище, като не пропусна да направи обобщения и вмъкне свои размишления относно правата на децата. Каза, че във всички останали социалистически страни председателите на райсъветите имат специални дни, три пъти седмично, през които приемат и изслушват исканията на децата. Разбира се, това той си съчини в момента и почувствува, че малко е прекалил.
Звънецът удари, строиха се и когато влизаха през входа, дежурният учител му съобщи, че директорката го чака. Съобщи му го многозначително и Добролюб веднага разбра, че едва ли го викат във връзка с въвеждането на петдневна учебна седмица в България.
— Да знаете случайно за какво съм й? — попита Добролюб.
— Ще те предлага за орден „Кирил и Методий“ втора степен! — усмихна се дежурният учител.
Шегата с ордена смути още повече Добролюб. Застана пред директорския кабинет със свито сърце и почука тихо. Надяваше се, че директорката няма да чуе, но се излъга. Още щом почука и тя лично му отвори вратата, като че ли го беше чакала с нетърпение. Покани го да влезе. Тонът й не предвещаваше нищо лошо. Не изглеждаше и ядосана.
— Знаеш за какво те викам, нали? — попита го тя. Че знаеше, знаеше, но защо да й отговаря веднага.
Мълчанието е злато, затова Добролюб реши да не бърза с отговора и да помисли кое е по-изгодно за него, да каже, че знае или не. Сети се и още една поговорка — най-добрата политика е честността — и кимна.
— Знам!
— Седни щом знаеш! — каза тя. — Ако не знаеше, щях да те държа прав докато се сетиш.
Поговорките винаги са верни, помисли си Добролюб и седна на канапето. За голямо негово учудване директорката мълчеше. Седеше си зад бюрото и мълчеше. И той също. Поглеждаше я от време на време. Реши, че е неудобно да стоят така и да мълчат. Трябваше да подеме някакъв разговор. В края на краищата тя може да е директорка, но той е кавалер и не е хубаво да я оставя да скучае.
— Много е горещо — каза Добролюб. — Ако времето се задържи така, ще изкараме отлично ваканцията.
— Ще се задържи — отвърна директорката. — И още по-горещо ще стане!
Тези думи никак не се харесаха на Добролюб. Стори му се, че в тях има лош намек. Поиска му се да смени темата, но чувствуваше мозъка си като парализиран. Мина още известно време в мълчание и Добролюб съвсем се притесни. Канеше се да пита какво чакат, но не стана нужда. Вратата се отвори и в стаята влезе баща му. Щом видя сина си, веднага попита:
— Какво е направил?
Чак тогава подаде ръка на директорката. Обърка се човекът. Бяха му обадили да отиде веднага в училище и какво ли не му беше минало през ума.