После председателят се обърна към подчинения си.
— Стефанов, виж там да обградят мястото с висока телена ограда. И нещо друго ако трябва…
Почерпиха ги с още по един бонбон и децата си тръгнаха щастливи, като притежатели на петно.
Пред съвета ги чакаше Добролюб. Искрено му се зарадваха.
— Какво стана? — искаше той да узнае резултата.
— Петно — отвърна Маляка, — дадоха ни петно. Знаеш ли на какво викат тук петно?
Знаеше.
— А ти защо не дойде?
— Трябва да уча — призна Добролюб. — Как да се измъкна? Мама и татко взеха, че се ожениха отново и така са ме стегнали!
— Ожениха се значи! — с облекчение каза Маляка и хвана през рамо Добролюб. — Хубаво са направили. Да ти кажа, понякога ми беше мъчно, че си дете на разведени родители. Сигурно е тежко.
— Знам ли — отвърна Добролюб. — Баща ми е художник и е доста невъздържан.
Петното се оказа добро. Е, трябваше тепърва да го изравняват. Освен това беше голямо, можеше спокойно да се направи игрище с два коша, та пред децата застана въпросът за намиране на второ табло. Но след два дни свършваше учебната година. Щяха да имат достатъчно време за всичко. А и докато райсъветът не направеше обещаната ограда, излишно беше да започват работа. Парен каша духа.
14.
Последният за учебната година час се случи по алгебра. Впрочем не се случи, а Добрева помоли Станчовска да си сменят часовете, искаше да бъде в своя клас, когато звънецът оповести началото на ваканцията.
Вместо с дневник, Добрева дойде с голяма кутия бонбони, по-голяма дори и от тази в райсъвета.
— Все едно, днес няма да учим — каза тя. — Кой учи последния час! Вместо да учим, ще се черпим. По случай моята сватба. Аз се омъжих, деца!
Класът се раздвижи. Имаше нещо неочаквано в тази новина. Добра или лоша, децата смятаха Добрева за своя. А сега се оказа изведнъж, че тя се е омъжила.
Пантата пръв съобрази и вдигна ръка:
— Честито, другарко Добрева!
— Благодаря ти, Лъчезаре!
Някои от задните редове заръкопляскаха. Заръкопляскаха всички.
— Благодаря ви, благодаря — каза Добрева и тръгна между редиците с кутията бонбони. После седна на първия чин с лице към класа. Сложи до себе си бележниците. — Писала съм ви справедливи бележки — предупреди ги тя. — Маляков!
Маляка се изправи.
— За годината имаш четири!
— Благодаря ви, другарко!
— Юлия! И ти, Камене!
Двамата се изправиха.
— През декември ще има републиканска олимпиада по математика. Съветвам ви да участвувате. Но това значи през ваканцията… Нали?
Двамата кимнаха.
— Лъчезаре!
Пантата стана от мястото си.
— Заслушаваш си шестицата! През лятото можеш да играеш на воля. Е, ако от време на време решиш по някоя задача, няма да е зле.
Пантата се почувствува на седмото небе. Радваше се най-вече заради майка си — тя щеше да се просълзи от щастие като види бележника му. Непременно трябваше да я заведе в Народния театър като награда за отличния му успех — никога не бяха ходили. А Цапето? Сто на сто Цапето щеше да го целуне по челото и да каже: „Така те искам, моето момче!“. Жалко, че Добрева не познаваше Цапето. Сигурно би го предпочела пред който и да е друг.
Добрева дораздаде бележниците. На всеки каза по нещо, на всеки даде някакъв съвет. На лицето й имаше приветлива усмивка, но в гласа й се прокрадваше тъга.
— А на есен няма да сме вече заедно. Ще преподавам в друго училище.
Класът утихна. Никакъв шум! Муха дори нямаше, за да наруши с жуженето си тишината. Децата седяха мълчаливи и не знаеха как да приемат тази вест. Болеше ги. Чак сега осъзнаха, че се бяха привързали към своята класна и че догодина тя ще им липсва!