— В такъв случай, ако оцелееш, ще получиш поста командващ офицер — тоест командир — на по-голям кораб при следващата мисия.
— Точно така.
Трайстин се намръщи.
— Защо е това въсене пък сега?
— Мислех си за майор Теканаве.
— Тя ще стане прекрасен транспортен пилот — умел и безстрастен.
— Ако оцелее след мисиите на корветите.
Смехът на Ултийна беше остър и кратък.
— Обзалагам се, че е получила патрулен кораб, следящ граничното пространство в системата Хеликония.
— Струва ми се, че… — Трайстин отново се намръщи. — Да, мисля, че я изпращат именно там. Откъде научи за това?
— Въобще не съм знаела. Тя е много надеждна, без особено въображение, а такива пилоти се намират трудно. Хора с бърза мисъл и бързи рефлекси, готови да изоставят всичко зад гърба си, обикновено се стремят да намират пролуки в системата, вместо да следват програмата до последната точка. Но транспортните пилоти трябва да следват получените заповеди до последната буква на инструкцията — те се подчиняват на разписанието. — Ултийна се разсмя с лекота. — Какво ще кажеш за това?
Трайстин също се разсмя.
— Разбираш ли какво имам предвид? Наистина ли искаш да бъдеш транспортен пилот? Или командир на патрулен кораб, обхождащ граничното пространство в системата Хеликония?
— Не. Не искам.
— Така си и мислех. — Ултийна погледна през рамо. — Ето че идва Ардайт. Ще се видим по-късно. Пази се, Трайстин — усмихна му се топло тя и се обърна.
Трайстин погледна към Ардайт — едра и мудна жена-лейтенант, която също имаше пилотски нашивки над името си. Двете тръгнаха към друг офицер — мъж, застанал в края на чакалнята, ала Ултийна се обърна и още веднъж се усмихна сърдечно в негова посока.
Трайстин ѝ отвърна с усмивка, като се опитваше да прогони объркания израз от лицето си. Изведнъж се бяха появили толкова много въпроси без отговор; сред тях беше и въпросът, включващ едно-единствено име — Ултийна Фрейър. Лейтенант Десол сви устни. Тя веднъж се държеше съвсем сърдечно, а в следващата минута разговаряше с него със студен, официален тон. Но все пак тя беше от този тип жени, които никога не правеха нещо, без да имат причина за това.
Най-сетне Трайстин взе трите си куфара, без да намери отговор на въпросите си.
29.
Трайстин спря на първир завой по пътеката, където в оградената с каменни блокчета цветна леха все още растеше градински чай с пурпурни цветчета — баща му настояваше, че градинският чай имал чиста генетическа линия, наследена от старата Земя. Лейтенантът остави трите си куфара на пътеката. Наведе се, пое дълбоко въздух и се опита да открие свежия аромат. Толкова лесно можеше да улови аромата на градинския чай, когато разчупеше изсъхналите листа; това бе значително по-трудно с живото растение.
Пролетта почти беше свършила, жегата на късния следобед, която предвещаваше настъпването на лятото, се промъкваше зад стените на градината — е, в Камбрия лятото не беше чак толкова горещо. Защо винаги се случваше така, че се прибираше у дома през пролетта? Нима беше просто съвпадение?
Изправи се и погледна камъните, заобикалящи лехата, в която растеше градинският чай. Спомняше си как ги бе подреждал, докато строеше стената — дялкаше и слагаше каменните блокчета едно над друго, така че нямаше нужда от хоросан. Нищо по-широко от острие на джобно ножче не можеше да се пъхне между ръбовете на блокчетата. И всичко бе направил като наказание за това, че се бе изплезил на Саля — а тя го бе подразнила за нещо… или за някого? Като че беше заради Патрис?
Какво ли бе станало с Патрис? Последното нещо, което бе чул за нея, беше, че се е омъжила за някакъв действащ офицер и след това двамата били изпратени на Аркадия. Аркадия — тъкмо за тази планета замина Ултийна Фрейър. Ултийна сигурно произхожда от семейство на техници, понеже Аркадия все още не беше отворена за колонизация — най-малкото все още не беше последния път, когато Трайстин провери в базата.
Отново се наведе към лехата. Синьо-сивкавите камъни на стената изглеждаха непроменени, макар че откакто я бе построил бяха изминали петнайсет години. Хм, че какво ли представляваха петнайсет години в битието на един камък? Или за живота на транслационен пилот, добави Трайстин наум. Изхвърли от съзнанието си тази мисъл и се съсредоточи отново върху стената. На някои места фугите между камъните бяха по-широки от острието на ножчето, с което баща му ги измерваше навремето — ала не особено по-големи. Тогава Елсин се бе усмихнал, а след това бе казал: