— Камъните не са достатъчно близо един до друг. Ти ще го запомниш, а това е допълнително наказание…
На времето Трайстин просто бе изпитал облекчение. Сега… отново погледна процепите между камъните, които не бяха достатъчно тесни и се засмя. Ала разбираше какво бе имал предвид баща му, особено когато се изправи и изведнъж му се прищя да ги подреди повторно. Той се засмя, след това вдигна тежките куфари и се запъти сред лабиринта от чимшир към ниската къща от камъни и дърво, изградена сред градините. Фактът, че къщата криеше много повече дълбочина и пред прозорците ѝ се разкриваше обширна панорама, можеше да се забележи, само когато човек влезеше вътре.
Трайстин се запита дали тя разкриваше напълно характера на хората от семейство Десол, или тази убеденост беше просто суета. Какво ли бе скрито в глъбините на собствения му характер?
Той отново спря, когато стигна до кедъра бонзай — същият и все пак различен от преди. Трайстин се прибираше у дома, а този кедър винаги си оставаше непроменен, но същевременно бе неуловимо по-различен. Дали бе придобил друг образ? Лейтенантът поклати глава и тръгна с бързи стъпки по каменната пътека, опиянен от аромата на боровете и силния, но далечен дъх на рано разцъфналите рози. Нима съзнателно се бавеше в градината, наслаждавайки се на растенията, защото се страхуваше от съобщението, което баща му бе изпратил — по-скоро от смисъла, скрит между редовете.
Трайстин хвърли бърз поглед назад към градината, почука на вратата и зачака. След това отново почука.
Дървената врата се отвори и една русокоса жена, облечена във военна униформа, се усмихна насреща му.
— Саля! Значи ти си причината татко да изпрати съобщението — а пък аз… аз така се тревожех.
— Глупчо! — Саля го прегърна още преди Трайстин да влезе в къщата; трите куфара паднаха върху камъните, когато той на свой ред я притисна до гърдите си. След това тя се изправи и огледа зелената военна униформа. — Ти наистина успя — лейтенант-пилот Десол.
— Винаги съм твърдял, че ще се справи — отбеляза Елсин от фоайето.
Трайстин се престори на сърдит и го погледна.
— О, ти така ме разтревожи с това съобщение.
— Остави човека да влезе вътре — предложи Нинка. — Разпръснахте всичко, което притежава, под верандата.
Трайстин взе двата куфара — с пилотския му екип и обикновения багаж, Саля вдигна третия и го последва към разположената на долния етаж спалня, която се намираше в съседство с кабинета.
— Не мога да повярвам, че си тук — обърна се той към сестра си, след като остави куфарите до вратата на шкафа.
— Аз също не мога да повярвам, че ти си тук! — Тъмносините ѝ очи го огледаха за миг. — Братчето ми. Е, вече не си малкият брат от детството.
— Винаги ще си остана такъв — малкото братче на Саля.
— Благодаря.
Погледите им се срещнаха за миг.
— Мисля, че мама е опекла някакви сладкиши. От два дни очакваме пристигането ти. — Саля надзърна през отворената врата към стълбището.
Погледът на Трайстин се задържа в стаята, докато той си припомняше всичко — единичното легло, малко прашния дървен модел на старинна корвета, окачен над бюрото, където беше училищният му компютърен терминал. Накрая поклати глава и последва сестра си.
Когато влязоха в големия хол, Нинка вече беше сложила на масата поднос с миниатюрни сладкиши и два чайника със светъл и тъмен чай върху старинни триножници, украсени с дърворезба.
— О, изглеждат прекрасно — отбеляза Трайстин.
— Разбира се. Майка ти прекара целия си почивен ден около фурната — печеше, приготвяше плънката, разрязваше парчетата и правеше глазура.
— И аз помагах — добави Саля.
— Ти изяде почти толкова сладки, колкото направи — блеснаха очите на Нинка.
— Сигурно и тя е била лишена от хубава храна като мен — защити сестра си Трайстин, след това взе чайника с тъмния чай и напълни тежката зелена чаша. — Въобще не мога да си помисля, че гозбите в орбиталната станция Хеликония могат да се сравнят с онези от твоята кухня. — Той се обърна към Саля. — Какъв чай искаш — светъл или тъмен?
— Светъл.
Взе чашата на сестра си, след това погледна към баща си.
— Искаш ли чай?
— Да, от тъмния.
След като напълни чашите на баща си и на сестра си, Трайстин наля светъл чай на майка си. Тя никога не бе харесвала тъмен чай, наричайки го „парфюмирана вода“.