— Виждам, че се наслаждавате на гледката. Тя наистина е твърде зрелищна — нещо, което не може да се види на всяка планета. — Офицерът замълча, ала след малко продължи: — Мога ли да попитам откъде сте?
— От Камбрия — отговори Трайстин.
Лицето на Саля стана безизразно.
— Напоследък Камбрия е твърде обширен район. Почти всеки може да твърди, че е оттам.
— Сектор „Кедрови градини“, алея „Кедър“, пряка на булевард „Слънчев танц“, намира се встрани от алея „Хородиски“. Пораснах там, родителите ми все още живеят на това място.
— Според скромното ми мнение изразът „Кедрови градини“ не звучи като истински адрес.
— Съжалявам, офицер. Това е адресът на къщата, в която съм пораснал. — Трайстин бавно извади портфейла си и подаде на офицера от охраната на парка личната си военна карта и шофьорската си книжка.
— Хм… хм… Изпитвам особено любопитство да узная откъде са ви издадени тези документи — тонът на тъмнокосия, мургав офицер остана равен и учтив.
Трайстин впери поглед в мъжа, после учтиво кимна.
— Първото свидетелство за правоуправление на превозно средство получих в полицейския участък на авеню „Хойроки“ преди осем години. Личната ми военна карта бе издадена миналия месец на Чевел Бета, където получих свидетелство за военен пилот. Сега съм в домашен отпуск тук.
— Вашата… приятелка… е също твърде висока.
— Сестра ми ли? Да, висока е. Обикновено брат и сестра си приличат.
Офицерът от охраната на парка върна шофьорската книжка и военната лична карта на Трайстин и се обърна към Саля.
— Бих ли могъл да прегледам…
Саля, чието лице все още беше съвсем безизразно, извади личната си военна карта от джоба на шортите си и я подаде на офицера.
— Десол — дори името е същото. Е, предполагам, че би трябвало да имате едно и също име, щом сте брат и сестра. — Офицерът разглежда дълго време личната карта, сравнявайки холографското изображение със Саля, след това ѝ я върна. — Благодаря ви.
— О, няма защо да ни благодарите, офицер — учтиво изрече Трайстин.
Мъжът впери очи в лицето му. Трайстин срещна неговия поглед, без да трепне. Накрая офицерът отклони очи и отстъпи крачка назад.
Трайстин отново кимна и настрои вградения си нервен чип на режим „рефлекси с повишена острота, с готовност за бой без оръжие“. Слухът му бе изострен до крайност, стремейки се да долови и най-слабия звук по пътеката, водеща към паркинга. Когато стигнаха там, Трайстин се обърна — офицерът от охраната на парка все още стоеше на последното стъпало и продължаваше да ги наблюдава.
— По всяка вероятност сарказмът ти не се оказа добро хрумване. — Саля отвори вратата от своята страна на колата, която се придвижваше посредством електричество.
— Може би си права, но държанието му ме подразни. Работата му е да защитава екосистемата от посегателства, а не да си вре носа навсякъде и да досажда на хората.
— Изглеждаше готов да го убиеш.
— Би трябвало да премина на боен режим.
— Това не би донесло нищо добро — изтъкна Саля. — Той е от типа хора, които са непоклатимо убедени в следното: всеки, който е висок и синеок, със сигурност е възвращенец. Освен това вероятно щеше да се опита да използва шоковото устройство, ти щеше да го нараниш или да го накараш да се почувства унизен. И какво щеше да ти донесе всичко това?
— Без съмнение щяха да ме задържат и да ме изхвърлят от военната служба. — Трайстин поклати глава. — Но въпреки всичко подобно отношение ме дразни. — Той се раздвижи в малката кола и преди да излезе от паркинга, провери предпазните колани.
— И мен също ме дразни, но какво можеш да направиш с хора като този? Не можеш да ги убиеш, а нищо друго не е в състояние да ги накара да променят начина си на мислене.
С какво този офицер от охраната на парка беше по-различен от офицера на възвращенците, когото той бе разпитвал преди години? Трайстин не беше особено изненадан, че такава мисъл се появи в ума му. И двамата имаха непоклатими принципи, на които никой не можеше да повлияе, независимо че живееха в две различни системи. Погледът му се плъзна към огледалцето за обратно виждане.