— Следят ни. Двама са — в официалната кола на охраната — отбеляза Трайстин. — Смятам, че е по-добре да се приберем направо у дома.
— Но това е истински абсурд. Защо са тръгнали след нас? Никой не може да подправи лична военна карта.
— Защото приличаме на възвращенци. Проверката на личните карти би трябвало да ги спре. Не можеш да бъдеш офицер и същевременно да си възвращенец. Проверките са прекалено прецизни.
— Хората с предразсъдъци не винаги разсъждават рационално.
— Прекрасно.
Трайстин продължи да наблюдава офицерите от охраната на парка през целия път до Камбрия. Вкара колата направо в гаража, отваряйки вратата с дистанционното управление още докато беше на алея „Кедър“.
Веднага щом излезе от гаража, лейтенант Десол се покатери на парапета от ковано желязо, който се издигаше върху каменната стена, и направи два сковани поклона в духа на старата шинтоистка традиция; беше обърнат с лице към тъмнозелената официална кола на офицерите. Едва тогава се запъти към къщата.
— Това беше детинско — каза Саля.
— Чувствам се точно като малко дете. През последните три години изпълнявах безпрекословно заповедите на военното командване, нападаха ме, стреляха срещу мен, раниха ме. По дяволите, едва не загубих крака си, а някакъв си глупав офицер от охраната на парка е убеден, че съм възвращенски шпионин — сякаш възвращенците са толкова тъпи, че да изпратят тук шпионин, който изглежда като мен.
— Натрупала се е страшно много омраза и все повече расте.
Започнаха да се изкачват мълчаливо по пътеката към къщата.
Елсин отвори вратата, още преди да бяха стигнали до нея.
— Не очаквахме, че ще се върнете толкова скоро.
— Направо ни преследваха по пътя за дома. Някакъв псевдосамурай, проявяващ атавистичен страх, реши, че сме възвращенци. Нито личната ми военна карта, нито шофьорската ми книжка му направи някакво впечатление. Затова той и колегата му ни проследиха до дома.
Елсин се навъси.
— Това наистина изглежда странно. — Той им направи път и двамата влязоха във фоайето.
— Подобно нещо не се случи, когато онзи ден бях с Шинджи, а той е почти толкова висок, колкото теб — сви устни Саля.
— Подозирам, че Шинджи е значително по-мургав от мен — изрече кисело Трайстин.
— Мислиш ли, че само това е причината? Надявам се да не е. — Саля впери поглед към отсрещния край на градината към алея „Кедър“, ала зелената кола беше изчезнала.
— Аз също — добави Елсин, но лицето му остана навъсено.
32.
Млада хелио-птица прехвърча шумно над притъмнялата градина, крилата ѝ блеснаха за миг, когато се спусна към гнездото си на бора в ъгъла. Едва доловимото жужене на насекомите почти заглушаваше постоянния шум от статично електричество във вградения нервен чип на Трайстин. Макар че беше намалил поглъщателната му способност до нула, той все още долавяше основните шумове, които служеха като звуков фон, макар че беше далеч от военната служба, нейните системи и комуникационни мрежи.
— Наистина ли разбираш какво означава да бъдеш пилот? — попита Саля.
— Вероятно не — отговори Трайстин.
— Защо прие това предложение?
— Винаги съм искал да бъда пилот.
— Зная — гласът на Саля беше тих, тя облегна гръб на пейката. — Ти правеше модели на кораби. Четеше книги за пилоти. Дори купи тренажор за компютърния си терминал и го инсталира в таен драйв.
— Откъде знаеш за това? — Трайстин изненадано погледна сестра си.
— Я си спомни кой ти помогна с програмирането на основния терминал. Освен това изпробвах някои идеи как да прониквам в чужда компютърна система, които татко ми даде.
Трайстин разпери ръце.
— Когато вие двамата сте наоколо, нито една компютърна система не може да е сигурна в недосегаемостта си.
— Не и от татко. Той е толкова етичен, че никога не би надникнал вътре.
— За разлика от любопитните по-големи сестри.
Саля се разсмя леко и след това попита:
— Сега си пилот. По-различно ли е от представите ти за работата на пилота?
— Чувствам се по-добре. Зная, че наистина правя нещо. Когато бях в граничната станция на Мейра, просто чакахме и отвръщахме на ударите, които възвращенците насочваха срещу нас. Имах късмет и оцелях. Много от офицерите от базите по граничната полоса не успяват да го сторят. Официалната линия гласи — „нещата се подобряват“ — някой от командирите ми го каза. Но положението продължава да се влошава все повече. Попитах за това и дамата-командир, която правеше разбор на изпълнената от мен задача, едва не ми откъсна главата. — Той замълча за миг. — Не беше чак толкова зле, но на мене ми се струваше, че е. Тя обясни, че всяка планета е ужасно обширно място, а ние не разполагаме с достатъчно ресурси.