— Именно там се случват интересните неща.
— Да, сър.
— Както е писал Хантарики: „Небето става по-ярко заради бурята“. Помни това.
— Относно заповедите… — започна Лайъм.
— Аз ще ги взема със себе си — обяви Джеймс. — И без това трябва да се видя с командир Малдонадо, а Лайъм ще се опита да ни осигури няколко от по-новите торпеда.
— Така че аз оставам дежурен на кораба? — попита Трайстин.
— Ще се справиш без никакви проблеми. — Джеймс се обърна към него с лице, огряно от момчешка усмивка, и взе куфарите със заповедите. — Ще се позабавя.
— Сър?
— Да?
— Тук има ли хубав ресторант?
Лайъм вдигна вежди, но Джеймс се засмя.
— Все още не. Все още не си готов за него.
След като командирът и офицерът по въоръжението излязоха, Трайстин се свърза със статистическите данни от системите за поддръжка на кораба. Съдейки от тях, той стигна до извода, че през последните три години акумулаторите на „Уилис“ не са били заменяни, нито са били подлагани на специален режим на поддръжка, макар че са били подложени на щателен преглед по време на основния ремонт, извършван на всеки пет години.
Искаше да поговори първо с Кейко за тях.
Трайстин стана и се върна на квартердека, където стоеше техник Муриами и чакаше с шоково устройство, съоръжено с екран за наблюдение. Контролната орбитална станция на Мейра миришеше по същия начин като самата планета — дори и слабата миризма на пластмаса и трева от пустошта беше същата, макар че Трайстин не можеше да си представи как тревата от пустошта се е добрала до станцията.
— Как сте, сър? — Жената продължи да наблюдава вратата на херметизационната камера.
— Добре съм, благодаря. Ами вие? — Трайстин прегледа дали по аварийните уплътнения има необичайни следи.
— Чисти са. Винаги проверявам първо тях.
Трайстин подуши въздуха. Не, не си въобразяваше. Атмосферата на орбиталната станция миришеше на тревата от пустошта.
— Особена миризма, нали? — погледна го Муриами.
— Мирише на трева от пустошта. Тази воня прониква навсякъде. Носът ми винаги течеше от нея.
— Значи сте били офицер от станция по граничната полоса, нали?
Трайстин кимна.
— Убивали ли сте някога възвращенци?
Той отново кимна утвърдително.
— Колко?
— Доста.
— Получихте ли някаква похвала?
Трайстин кимна колебливо.
— Брат ми е техник на станция по граничната полоса. Казва, че не са много офицерите, които получават похвала. Вярно ли е?
— Не зная. — Лейтенантът добави разсеяно: — Познавам само един офицер, който получи.
— Кой е той?
— Жена е. Майор Ултийна Фрейър. Тя е командир на „Ямамото“ — бойна корвета, изпратена с мисия кой знае къде в космоса.
— Сигурно е корава жена.
— Да, такава е, но външният ѝ вид е различен.
— Като вас.
— Аз ли? Аз не съм толкова корав.
Муриами се усмихна.
— Командването не би изпратило тук младежи, нежни като пролетни цветя. Командирът би ги схрускал живи.
— Командирът ли? — Трайстин се разсмя.
Същото стори и Муриами.
— Знаете ли къде е техник Муралто?
— Отиде в сектора за поддръжка на орбиталната станция.
— Бихте ли ѝ казали, че искам да разговарям с нея, когато се върне?
— Да, сър.
Трайстин кимна, обърна се и пое към своята кабина. Вграденият му нервен чип все още беше свързан с комуникационната мрежа на кораба и индикаторите за състоянието на бордовите системи. След като размисли, лейтенантът спря пред трапезарията, за да си вземе втора чаша силен зелен чай, която занесе в кабината си. Остави чая до компютърния терминал, седна на пластмасовия стол и отвори наръчника на системата за захранване с енергия. Все от някъде трябваше да започне.
Ако се отегчеше прекалено много, щеше да отиде в миниатюрната фитнес зала зад трапезарията — или отново щеше да се занимае с материалите за културата на възвращенците. Разбираше защо икономическата им система действаше, но все още не можеше да прозре причината, поради която хората участваха с готовност в нея. Може би никога нямаше да стигне до правилния отговор. Може би Куентар имаше право — ала Куентар беше мъртъв.
Трайстин започна да чете наръчника на системата за енергийно захранване.