Дилемата, пред която се изправя всеки вид, притежаващ способността да постигне индивидуално физическо безсмъртие, е дали да отхвърли такова физическо безсмъртие, да приспособи генетичните кодове към по-бавно нарастване броя на индивидите, да разработи културни норми, осигуряващи постоянен растеж, или да използва нови технологии, удовлетворяващи растящите нужди на хабитата…
Употребата на нови технологии за увеличаване на използваемия хабитат след достатъчно дълъг период от време ще доведе до конфликт с другите видове живи същества. Историческата практика сочи, че в такива случаи се осъществява елиминация или на нападащия, или на отбраняващия се вид, защото представлява заплаха за противниковия вид…
Може ли да бъде наречен разумен онзи вид, който отказва да приспособи чрез генетични, биологични или културни средства репродуктивната си експанзия върху хабитатите, които населява? Нима единствено оцеляването на даден вид, използващ различни технологии, може да бъде прието като доказателство за съществуване на разум? Ако една субкултура на даден вид, намираща се в конфликт с друга субкултура, демонстрира способността и волята си да ограничи своята експанзия, трябва ли да приемем субкултурата с разумно поведение за отделен вид, различен от този на субкултурата с неразумно поведение? Как е възможно разумен вид — дори нашият — да оправдава от етична гледна точка употребата на сила срещу друг вид с мотив, че другият вид живи същества след време ще прибегне до сила, за да унищожи нашия вид? Трябва ли да го правим…
Това са въпросите, по които опитахме да предизвикаме дискусия по време на нашия разговор…“
15.
Докато чакаше Езилдия, Трайстин гледаше през затворената стъклена врата към малката градина в двора. Пътечки, покрити с малки камъчета, разделяха различните нюанси на зеления цвят и получената в резултат на това картина наподобяваше квадратчетата на юрган. В парцела откъм далечния ъгъл на градината майка и дъщеря беряха фасул и го събираха в голям кафяв чувал.
Светлината на залязващото слънце придаваше на купола, извисяващ се над двора, прозрачно розов оттенък; последните искри от залеза на Парвати се отразяваха в червеното небе на Мейра.
Едва доловимият шум от пантофи, пробягали по твърдия под, привлече вниманието на Трайстин и го накара да се обърне.
— Дори и през купола светлината си остава червена.
— Да, като кръв. Предполагам, че този цветен полутон отговаря на създалото се положение напоследък. — Облечена в ежедневно облекло, подходящо за фитнес зала, Езилдия стоеше, подпряла ръце върху сгънатата завивка, поставена върху възглавничката на плюшеното кресло. — Кога те изписаха от медицинския център?
— Преди два часа.
— Значи си дошъл да ме видиш. Много мило от твоя страна. — Езилдия остана зад креслото. Златистата ѝ кожа изглеждаше някак бледа. Тъмните ѝ очи следяха внимателно Трайстин.
— И ти дойде да ме видиш, когато бях болен.
— Да, дойдох. Какво ще правиш сега? Ще се върнеш ли в станцията си? Или ще те изпратят другаде, като награда за героизма?
— Предложиха ми обученце на Чевел Бета. Заповедта е издадена веднага след онази… последна каша.
— Посочиха ли причината, поради която го правят? — Езилдия вдигна ръцете си от покривката.
Трайстин я погледна. В очите ѝ откри едновременно тъга и облекчение.
— Просто стандартно използваните думи. Нали знаеш — фразите за необходимостта да работим в служба на коалицията, за това, че е необходимо да бъдем обучени, преди да поемем поредната задача.
— И каква ще бъде твоята поредна задача?
— Обучение за военен пилот.
Тя потрепера.
— И ти си готов да се откажеш от всички, които познаваш, нали?
— Положението вече не е такова. Грешката при транслацията е сведена до минимум — обикновено не повече от два дни, понякога достига до няколко часа при късите скокове.
— Ходи да разправяш това на хората от „Линеус“. Нима грешката не възлизаше на дванайсет години и то по трасето Пердия-Каджарта?
— Но тогава имаше саботаж в транслационната система.