— Какво ще кажеш за лейтенант Акихито?
Трайстин трепна. Акихито беше втория пилот-изпитател в транслационната система. Той се появи жив и здрав, след като всички мислеха, че е загинал при срива в системата; при това беше все още млад и пълен с ентусиазъм — при все че никой не знаеше къде из времето и пространството се бе изгубил по време на изтеклите седемнайсет години.
— Това наистина се случва, Трайстин. Майка ми загуби година от живота си по време на рутинен тест, при това тя смяташе, че знае какво прави. — Гласът на Езилдия прозвуча меко. — Пък и грешките в транслацията се отразяват твърде много на човека… Какво ще си помисли семейството ти?
— Не зная. Отивам на Пердия. Баща ми винаги ме е подкрепял. — Трайстин се засмя. — Дори когато беше убеден, че греша.
— Ами майка ти?
— Обикновено са на едно мнение с баща ми. Тя работеше като инженер по поддръжката на бордовите корабни системи. След това започна да се занимава с музика, каза, че това било най-близо до хармонията в природата. Сега преподава музика в университета.
Езилдия кимна, сякаш на себе си.
— Не е ли прекалено рано да получаваш нова задача? Беше на граничната полоса едва десет стама — не направи дори една пълна година.
— Бях служил единайсет стама, когато напуснах. Нормалният срок варира от една година до петнайсет стама. Може би наистина е малко раничко, защото разписанията на двете служби не съответстват. Освен това все още няма станция, където бих могъл да се върна. Саболи — той беше там, когато постъпих — напусна след по-малко от година. Каза, че го правел, защото транслационният достъп на Дюодек бил опасен. — Трайстин се засмя. — Смятам, че просто се опитваше да намери разумна причина, оправдаваща произволно взетото от него решение.
— Къде отиде той? — Тонът на Езилдия беше мил.
— В орбиталната станция Хелкония. Поръчах му да поздрави Саля. Предполагам, че наистина е стигнал дотам. Получих съобщение от Саля, в което сестричката ми намекваше, че не бил нейния тип.
— Какво мисли сестра ти за заповедта, която си получил? — Езилдия поклати глава. — Колко глупаво от моя страна. Та тя не би могла да знае. Не би могла, наистина. Какво мислиш, че ще каже по този въпрос?
Трайстин се засмя.
— Не зная. Тя от край време проявяваше желание да участва в проекта Хелкония. Заговори за него, когато за пръв път започна да учи биология. — Той сви рамене. — Смятам, че ще изрече нещо такова: „Постъпи така, както смяташ, че е правилно“.
— Разбирам. Вие сте така… месиански настроени. Може би това също произтича от наследствената ви прилика с възвращенците?
Трайстин пое дълбоко дъх. Като че някой го бе ударил с все сила в корема. Най-сетне изрече:
— Какво би трябвало да означава това?
— Всъщност ти не вярваш в хората, Трайстин. Приличаш точно на онези нещастни възвращенци, които си ликвидирал, с тази разлика, че убиваш по-добре от тях. Ние сме те направили по-добър в това отношение. Ти си представител на коалицията Еко-Тек, притежаващ сляпа вяра, върховна самоувереност и огромни способности, подсилени с най-различен по вид хардуер. Както при възвращенците, нищо не е в състояние да сломи вярата ти. Нито купищата трупове, нито това, че едва не загуби крака си, нито реалната възможност да загубиш собствения си живот. — Тя стисна здраво устни и примигна.
Трайстин я гледаше и когато бузите ѝ овлажняха от сълзи, закуцука към нея, чувствайки крака си изтръпнал. До него долетя слаб аромат на лилии — ухание, което сякаш не биваше да бъде тук, сред вмирисания на нефт и пластмаса въздух под сводовете на Мейра.
— Не — жената протегна ръка напред. — Не мога повече да се надявам. Знаеш ли какво означава да изгубиш някого два пъти? Разбира се, че не знаеш. Ти никога няма да загубиш никого, защото никога не си допускал някое човешко същество близо до сърцето си.
— Това не е честно.
— Напротив. Ти вярваш в идеалите си повече, отколкото в хората. Каква утеха ще ти бъдат идеалите, когато накрая си съсипан от тежестта на времето и възрастта или от възвращенците — не че ти пожелавам отново да преживееш онзи ад. Ти самият ще съсипеш себе си. Никой друг не би могъл да го направи.
— Езилдия…
— Могъщата и велика коалиция може би има нужда от теб и хора като теб, но аз нямам. — Езилдия погледна Трайстин.
— Какво би трябвало да означава пък това?
— Просто си върви, Трайстин… моля те. Ако не си разбрал, то обясненията ми не биха имали никаква стойност. А ако знаеш… — Тя пое дълбоко дъх. — Наистина не е необходимо да обяснявам. — Езилдия замълча за миг. — Съжалявам. Не исках да се поддавам на емоционални изблици. Просто си върви. Тръгвай да подадеш рапорта си, че приемаш обучението. Заминавай да спасяваш останалите. Не можеш да спасиш нито мен, нито себе си. Отиди да спасиш коалицията.