— Спомняш си, че майка ти не е от типа хора, отказващите се от нещата, в които вярват. Естествено и двете ни чеда са толкова добрички и се вслушват в съветите на родителите си.
Трайстин отвори уста и отново я затвори. Баща му все още можеше да го предизвика към необмислени действия.
— Сега е по-добре — кимна Елсин. — Плодов сок или чай? — По-възрастният мъж замълча за миг. — Да не се е случило нещо с крака ти?
— Изтръпнал е. Разкъсаха го на парчета по време на нападение и се наложи да го изградят отново. Нямам предишната гъвкавост, но лекарите казват, че всичко е наред — възстановяването е просто въпрос на време. Продължавам да правя физически упражнения и с всеки изминал ден се чувствам по-добре.
— Ще ни разкажеш за това на вечеря. Няма нужда да се притесняваш сега. Майка ти ще те разпита за всички подробности. Чай или плодов сок — не каза какво искаш.
— Чай с лимонов сок, ако имате такова нещо тук.
— Имам лимони. Вече приготвям литри лимонов сок, след като успях да достигна точното екологично равновесие в градината над къщата. — По-възрастният мъж мина през вратата, пое към кухнята и обширната трапезария с изглед към градината и източния дял на Камбрия.
Трайстин се обърна в креслото, за да погледа градината, доволен, че вижда небето, без да се взира в някакъв портал или екран или да го възприема чрез показанията на датчиците и скенерите. Погледът му отново докосна вградената в повърхността на масата шахматна дъска и каменните фигури върху нея. Възрастта на дъската възлизаше на осем столетия и се говореше, че е изработена от негов прародител на старата Земя. Трайстин се усмихна. Наистина беше стара, но чак пък толкова? Цените по пренасянето биха се оказали баснословни. Ако наистина дъската бе толкова стара, тя буквално щеше да е безценна, но единствено някой безсмъртен или анализ на ДНК можеше да потвърди кога е произведена — а в момента не можеха да прибягнат нито до едното, нито до другото. Каменните шахматни фигури бяха дело на дядо му, който ги направи през последните години от живота си.
— Вземи — Елсин подаде тежката чаша на сина си, после седна и сложи собствената си чаша на коляно.
— Благодаря. — За миг Трайстин остави парата да обгърне лицето му, наслаждавайки се на аромата и топлината на чая, на пресния лимонов сок — много по-хубави от изгубилия всякакъв мирис по време на транслациите чай, който предлагаха на главозамайваща цена на Мейра.
Елсин въздъхна и се отпусна върху възглавничката.
— Я да видим. Какво беше транслационното изкривяване този път?
— Не беше лошо. Малко над една седмица. Говори се, че транспортните кораби претърпявали по-голямо изкривяване. — Трайетин сръбна глътка чай. Вкусът му беше така хубав, както и аромата. — Така ми липсват тези неща.
— И с мен беше така. Не се изненадвам, че и ти изпитваш същото. Каквото и да приказват хората, ние наистина имаме афинитет към земята и нейните продукти.
Трайетин кимна и се замисли за лимоните, чая, за градината — за петте поколения, които бяха живели в къщата и градините, променяйки ги в значителна степен.
— Изглеждаш малко замислен… дори разтревожен.
— Ами… една жена, която познавам, каза, че съм идеалист и не ме е грижа много-много за хората. Каза, че съм същия като възвращенците. Беше наистина разстроена.
— И това те измъчва.
— Предполагам, че е така. — Трайстин сви рамене. — В известен смисъл… ами… човек просто се пита защо.
— Знаеш ли защо те е разстроила?
— Може би се чувствам така и заради начина, по който се държаха хората край мен. Искам да кажа… хванах електрическия влак от гарата на подземната совалка и две момичета пътуваха една спирка заедно с мен. Едното от тях погледна униформата ми и когато слезе от вагона, избухна в плач. Питах се кого ли е загубила. А сега си мисля за Куентар. Той беше загрижен за мен, когато трябваше да избягам в неговата станция, защото моята бе излязла от строя. А същевременно приказваше, че иска да убие повече възвращенци, като че те не са хора. Сега е мъртъв. Вместо той да убие тях, те убиха него. Не зная. Винаги съм приемал, че възвращенците са хора, но в известен смисъл те не се държаха като такива. Куентар беше искрен, когато говореше за тях. За него те не бяха човешки същества. Аз бях. Но се наложи да разпитам няколко възвращенци… повечето действаха като машини, но един се държа по-различно. Заяви нещо такова: докато имал своята вяра, нищо, което съм кажел аз, не можело да го сломи. Като че вярата е някакъв избор, направен от човека. — Трайстин сви рамене.