— Нима мислиш, че би трябвало да унищожим с ядрено оръжие Орум и всички останали планети на възвращенците?
— Не. Тъкмо в това се състои проблемът. Какви хора ще станем, ако постъпим по този начин? Ще бъдем същите като враговете си. Това е идеята, прокарвана в цялата книга „Диалози на Еко-Тек“ и въпреки всичко на всяко поколение му се иска да я забрави.
— Не мисля, че е така. — Трайстин настръхна при този мек укор от страна на баща му. Беше прочел внимателно всичките страници на „Диалозите“. — Те не са ни нападали с ядрено оръжие, ние от своя страна въобще не помисляме за подобно варварство.
— Разбира се, че няма да ни нападнат. Те имат нужда от недвижима собственост — от територии. Но какво ще кажеш, ако изсипят четири кубически разтега натрошена скална маса в атмосферата на Пердия? Колко цивилизовано би било това?
— В последна сметка, ако приема аргумента ти, в подобно дело би имало смисъл.
Елсин се засмя.
— Не би трябвало да приемаш аргумента ми. Намери някой по-добър. Или начин да го опровергаеш. Може би тъкмо поради това по-дългото време, прекарано на военна служба, ще ти се отрази добре.
— Можем ли да поприказваме за нещо друго, освен за края на цивилизацията? — попита Нинка. — Миналия месец видяхме Саля, тогава тя си дойде от Хелкония.
— Тази планета е по-лоша от старата Венера, но разправят, че може да стане толкова зелена, колкото Земята. — Елсин отпи от чашата си. — Разбира се, за това ще е нужно цяло хилядолетие и сивото вещество на половин система — от интелектуални гризачи, каквито представляваме ние.
— Как е тя? — попита Трайстин.
— Намерила си е някого — мисля, че е майор или капитан.
— Той я е намерил — предположи Нинка. — Тя въобще не е търсила.
— Винаги става така. Аз намерих теб, скъпа. Ти също не търсеше никого — усмихна се широко Елсин.
— Все още не търся, дори когато се заровиш в онази градина. Сега повече от всякога имаш неотразим чар.
— Струва ми се, че той се разтопи от удоволствие — заключи Трайстин.
— Разтопил се е от удоволствие ли? Направо потече. — Нинка се засмя. — Помниш ли как ти и Саля подкопахте основите на малкия каменен мост и той падна в езерото с шараните?
— Тогава се изненадах колко много обиди знае. — Трайстин се усмихна към баща си. — Ами помниш ли, когато Саля пусна флуоресциращ шаран в езерото и му каза, че той е заразен със специфичен ихтиологичен вирус, заразяващ старите шарани на дядо? Или когато…
17.
Трайстин изпи последната глътка зелен чай от тежката пръстена чаша — тя беше зелена, здрава, направена от дядо му, който я бе подарил на внука си за десетия му рожден ден.
— А-а-ах… колко ми липсват тези неща…
— Мисля, че говорихме по този въпрос по-рано. — Елсин постави по-малката си и далеч по-фина чаша до чинията, пълна с нарязани плодове.
— Сигурно е така. Вероятно съм го споменал много пъти.
Елсин се разсмя.
— Искаш ли още чай? Здравата пухтя и сумтя по време на физическите упражнения…
— Не. По-късно. И тази сутрин ли ще работиш върху използването на ненужната зелена тиня?
— Бих могъл да го отложа. Каза, че искаш да отидеш на Скалите. Можем да отскочим дотам.
— Те изглеждат по-красиви следобед. Тази сутрин просто ще се разходя. Все още ми се ще да раздвижа крака си.
Баща му кимна.
— Щом искаш. Тогава аз ще поработя, а след като обядваме, ще изкараме скутера.
— Това ми звучи добре. — Трайстин се изправи и отиде до мивката да изплакне чашата си. — Кога ще се прибере мама? Тя е излязла още преди да се събудя.
— Спомена за някакви прослушвания. Няма да закъснее чак толкова много, но и няма да я видим скоро у дома. Тя не е от най-запалените любители на Скалите. Затова смятам, че днес ще бъде прекрасен ден да отидем дотам.
Трайстин се усмихна. В забележката на баща му относно реакцията на Нинка спрямо Скалите бе скрит мек хумор — макар че как бивш инженер по поддръжка на системите за енергийно захранване на космичните кораби би могъл да изпитва антипатия към големите височини бе друг въпрос. Но пък в майка му човек можеше да открие и още противоречия.