— Няма да се бавя много, но наистина ми се ще да поскитам наоколо, докато времето навън е хубаво.
— Постъпи както желаеш. Ще тръгнем, когато се върнеш. — Елсин блъсна назад тежкия дървен стол, изправи се, след което отнесе чашата и чинията си към старомодната мивка. Изплакна собствените си съдове и посегна към чинията на Трайстин.
— Не бива да измиваш и моята.
— О, това не ме затруднява. Иди се поразходи, а пък аз ще поработя върху зелената тиня. После ще отидем да видим Скалите. Можем да спрем в ресторанта на Хайрин там ще обядваме.
— Това ще бъде страхотно. Още ли правят онова блюдо със задушено месо и гъби?
— Последния път, когато ходих там, още го предлагаха — отговори Елсин и подреди съдовете, внимателно поставяйки зелената чаша на място, където не можеше да се сблъска с друго нещо.
— Страхотно. Човек не може да намери такава храна на Мейра. — Трайстин се изправи и погледна през прозореца към ясното зеленикаво небе. — Навън е хубаво… няма да се бавя дълго.
— Когато се прибереш, ела и ме вземи — усмихна се Елсин на сина си, ала не тръгна към кабинета си.
Трайстин се приближи до него и го прегърна.
— Няма да се бавя, но наистина ми се ще да се поразтъпча, преди да полетя за някъде.
Елсин кимна и проследи с поглед младежа, който се запъти към външната врата.
Трайстин затвори вратата след себе си и спря на малката веранда. Погледът му прелетя над стълбището и лъкатушещата пътечка, докосна градините и се спря върху кедъра-бонзай в голямата каменна саксия, при която пътеката се разделяше на две. Кедърът не изглеждаше много по-различен от деня, в който бе заминал на военна служба на Мейра или от времето, когато го беше забелязал за пръв път като дете. Ала не бе възможно да е останал съвсем същия — дървесните видове бонзай изискваха внимателно подкастряне и още много, много други грижи, само че разликите бяха съвсем неуловими.
Лек ветрец докосна лицето му и донесе смесен аромат от ниските борчета, насадени от двете страни на градината, и ранните пролетни цветя. Сезоните… така му липсваха температурните промени и смяната на листата по дърветата. Макар че ботаническата градина в подземния купол в Клайсийн го успокояваше, градините под земята не бяха същите.
Понякога си задаваше въпроса: толкова много обичаше растенията и дърветата, а защо бе приел обучението за военен пилот? Какво всъщност искаше да постигне с военната служба? Или може би беше попаднал там, защото това се очакваше от него и просто защото не бе намерил в живота онова, което искаше?
Слезе по стълбите и спря пред малкия кедър. Погледът му се плъзна по извитите миниатюрни клони, пръстите му докоснаха мъха около основата на ствола — той му се стори мъничко сух. Ясното небе не обещаваше дъжд, но това положение можеше да се промени за броени часове.
Сутрешното слънце стопли лицето на Трайстин. Той се отдалечи с бавни стъпки от къщата, следвайки пътеката, която водеше към булевард „Слънчев танц“. Оттам пое по по-тясна павирана улица, стигаща до алея „Хородиски“, която на свой ред се изкачваше по хълма. Хелио-птици прелитаха по разположените на равни разстояния един от друг клони на древните норфолкски борове, издигащи се някъде по средата на склона: те му пречеха да види къщата, построена на самото било на възвишението. Под дърветата имаше дълга десет метра тревна ивица, а между нея и пътеката се виждаха лехи с цветя, оградени от всички страни с камъни.
Млада хелио-птица, чийто вид все още не можеше да определи заради светлозелените ѝ пера на съвсем млад екземпляр, кацна на върха на един клон. Тя подскачаше и тромаво пляскаше с криле, за да ги изчисти от паяжината, протегнала се между клоните на норфолкския бор. След миг, изпълнен с нови усилия, птицата освободи крилеге си и се стрелна към върха на хълма, изгубвайки се от погледа му между дърветата.
Трайстин се усмихна и продължи разходката си.
Цветя-телефончета изпълваха лехата, дългите им зелени мустачки падаха почти до тревата, а мъничките им пурпурни цветчета разпръскваха аромат на мед и лавандула сред сутрешния въздух. Малък електрически скутер забръмча надолу по алеята. На пътническите места седеше тъмнокоса двойка. Мъжът кимна към Трайстин, жената го изгледа.
Прииска му се да отвърне на погледа ѝ, но само кимна с глава. Въобразяваше ли си или хората тук по-често спираха очи върху него?
Продължи по алея „Хородиски“ почти половин разтег; едва тогава стигна до входа за превозни средства и до двора на Академията. Отпред имаше две каменни колони, образуващи арка, през която се влизаше в учебното заведение. Трайстин погледна украсения с дърворезба отличителен знак, провъзгласяващ, че именно тук се намира Камбрианската академия.