Друго задължение, което отнемаше много време и бе крайно отегчително, бяха компютърните занимания, служещи като увод в основната теория за пространствените координатни системи. Трайстин бе прекарал много време в библиотеката на станцията, използвайки вградения си чип, за да намери достъп до общата информация за пилотирането и транслационните двигатели; освен това прекара редица часове във фитнес залата с увеличена гравитация. Гравитацията в станцията беше 0,5; може би само защото за енергията, необходима за поддържане на стандартната гравитация, трябваше да работят два агрегата тип „Фузактор“, за увеличена се приемаха стойности от 1,1 — съвсем малко по-високи от нормалната гравитация на Мейра.
Трайстин се опитваше да не се поклаща и да не отскача, докато се изкачваше по наклоненото стълбище към по-горните нива на базата. Стаята му — куб с ръб четири метра — беше издълбана в монолитната скала и облицована с пластмаса и се намираше на ниво J.
Стълбищата в полегатите коридори, които лъкатушеха зигзагообразно напред-назад към повърхността на Чевел Бета, представляваха облицована с пластмаса скала и бяха съвсем голи, с изключение на отдушниците на въздушните колектори, разположени на еднакво разстояние между всеки две отделни нива.
Между нива E и D една жена-техник бързо премина край Трайстин, очите ѝ се вдигнаха към значката, където беше изписано името му, и тя тихо измърмори:
— Извинете, сър.
Той ѝ кимна и се отдръпна встрани, питайки се какво означава погледът ѝ и съвсем нехайно изреченото извинение. Напрегна слух и долови думите: „Още един нещастен новак…“
Цялата ли програма на обучение хцеше да протече така — с небрежно уважение, зад което се криеше презрението на техниците в космоса към младшите офицери? Трайстин пое дълбоко дъх и продължи да се изкачва по полегатите стълби.
В помещението Б7 се долавяше слаба миризма на пот и озон, но то изглеждаше като едновременна класна стая с десетина плоски компютърни терминала и изподраскани пластмасови столове. Трайстин се огледа — трима лейтенанти и един майор отвърнаха на погледа му.
Дамата-майор, тъмнокоса жена със свежо лице, която изглеждаше малко по-възрастна от Трайстин, въпреки трите успоредни нашивки на яката си, кимна и го покани:
— Настанете се удобно, лейтенант. Аз съм Сайри Теканаве.
— Трайстин Десол.
— Джони Чичи — представи се и набитият, тъмнокос лейтенант, който изглеждаше най-възрастен от цялата група.
— Констанция Алойзия. — Лейтенант Алойзия имаше лице с фини черти, заобиколено със светлокестенява къдрава коса.
— Сузуки Ямидори — тънките устни на дамата-лейтенант едва-едва се отвориха и сричките на думите, които изрече, изглеждаха като прерязани с ножица.
Трайстин си избра стол зад един от компютърните терминали, отдалечен на еднакво разстояние между майор Теканаве и лейтенант Чичи; вграденият му чип показваше, че е 0855 часа стандартно космическо време.
В 0859 мургав мъж със златен триъгълник на подкомандир, разположен до значката с името Тороуе, влезе в стаята и огледа групата от петимата офицери. Над името и означенията, сочещи военния чин, имаше холограма с антични на вид нашивки, изобразяващи криле. Накрая той попита:
— Може ли някой от вас да пее?
Трайстин се намръщи.
— Няма значение. Шегата беше лоша — във всеки случай неразбираема. Повечето пилоти — онези, които оцеляват, разбира се — развиват старомодно и неразбираемо чувство за хумор. Ще свикнете с това, но когато вече престане да ви прави впечатление, всички, освен старите пилоти, ще ви зяпат с неразбиращи очи — онова, което сте сметнали за смешно, за тях ще бъде съвсем неразбираемо. — Тороуе поклати глава. — Просто го запомнете. Някой ден ще ме разберете.
Трайстин навлажни устните си с език. Надяваше се, че не всички инструкции ще бъдат така неясни.
— Всички вие сте оцелели, изпълнявайки задачите си в станции от граничната полоса. Това не е кой знае каква препоръка, но е добър знак, че сте или необикновени късметлии, или поне сте в известна степен компетентни, което ни спестява необходимостта да правим предварително проучване. Такива сме тук, защото истинската глупост ни коства космически кораби и от време на време живота на нашите инструктори. Като инструктор аз имам известно предубеждение срещу глупостта. — Тороуе отново замълча.
— Лейтенант Десол, през следващите няколко дни бихме могли да свържем вашия вграден нервен чип към кораб за транспорт на боеприпаси или такъв за превозване на хора. Вие ще бъдете негов собственик, господар и слуга, защото вероятно ще можете да се справяте с всичко на борда. Но защо няма да предприемем подобна стъпка?