Най-сетне Вилхелм се появи — беше огромен не само на екрана, изобразяващ външната обстановка, но и във всеки друг смисъл, който човек можеше да си представи.
Датчиците започнаха да бълват пълна информация за планетата, заливайки Трайстин с данни за всичко — за температурите в различните пояси, състава на атмосферата, магнитните полета… И всички тези данни бяха не просто частици енергия, представени на екрана като надписи, съхранявани в базите данни на кораба — те бяха същевременно нови и нови усещания, толкова много, че Трайстин получи главоболие. Но… извън стандартната обстановка имаше… нещо.
Лейтенант Десол изпи още една глътка „Състейн“, пое дълбоко дъх и принуди съзнанието си да направи подробен оглед на данните. Струваше му се, че гази мислено през огромно море от числа, които се опитваха да го разкъсат. Въпреки това си наложи да се съсредоточи върху аномалията — някакъв енергиен източник, който предаваше импулси на определени интервали от време.
— Командир Фолсъм, попаднах на нещо, което прилича на локаторен фар.
— Къде?
— Според изчисленията ми на северна ширина около трийсет градуса. На екран четири се вижда следата от излъчването му.
— Препратете го на моя екран номер три.
Трайстин изпълни нареждането.
— Да, това е локаторен фар и от вас се изискваше да намерите тъкмо него. А сега ни заведете у дома. — Фолсъм затвори очи и отново се облегна в креслото на техника/ инструктора.
Трайстин подаде курс към най-близката точка за транслация с ниска запрашеност и неголяма еклиптика. Не беше извършил нищо велико, нищо зрелищно — просто беше открил локаторен фар, без да е получил нареждане за това. Ами какво щеше да стане, ако не бе успял? Щяха ли отново да го изпратят на граничната полоса на Мейра? А може би щеше да управлява транспортни кораби или щеше да посреща приземяването им на някоя база?
От задното място долетя тихо похъркване.
Трайстин видя как кривата, изобразяваща разтеглянето във времето, се издига нагоре и се запита колко време ще прескочат, ала беше прекадено уморен, за да го е грижа за това сега. Кратките мисии в близост до Чевел Бета рядко довеждаха до изкривяване във времето по-голямо от час.
След малко повече от един час — според субективната преценка на Трайстин — той натисна копчето за извършване на транслация и изпрати импулс за началото на процеса в комуникационната система. Отново мракът стана светлина, шумът — тишина, редът се преобрази в хаос и всичко в кораба като че се преобърна наопаки. Това се отнасяше и за бордовите системи, и за всички данни, преминаващи още веднъж през съзнанието на Трайстин… — в тях отново се долавяше намек за нещо, неподвластно на хаоса.
Туп!
Датчиците не показаха никаква промяна. Температурата извън корветата продължаваше да е няколко градуса над абсолютната нула, никакви звездни тела не бяха регистрирани в обсег от няколко светлинни часа. Дисплеят с фина настройка оживя, улавяйки емисиите от тренировъчните корвети.
Трайстин се свърза с индикаторите за времева компенсация и системата за сравнителен анализ. Този път системата за анализ подаде първа данните си:
— Системата, в която се намираме, отговаря на описанието на системата Чевел.
— Добре. Хубаво е човек да научи, че е попаднал там, където трябва.
След малко се включиха и индикаторите за времева компенсация:
— Транслационната грешка е три часа и петнайсет минути. Сумарната транслационна грешка е девет часа и четиринайсет минути. Разтеглянето на времевата крива в системата Кайзар беше единайсет часа.
— И така… този полет, тъй да се каже, ни отнесе напред във времето с малко повече от един стандартен ден. Грешката беше минимална. Ето защо използваме тъкмо системата Кайзар. Разбирате ли защо не правим транслации по време на обучението?
— Да, сър.
— Каква е мощността в системата за захранване с енергия? Какви са резервите от гориво?
— Осемдесет процента. Резервите ще стигнат за полет, продължаващ десет часа.
— Горкото корито е готово за основен ремонт — въздъхна Фолсъм. — Нима всички ние рано или късно не стигаме до това състояние? Не ми отговаряйте. Това не е въпрос.
Трайстин навлажни устни с език и продължи да следи екраните, правейки повторна проверка с данните, които постъпваха във вградения му нервен чип. Нима това беше последния му тренировъчен полет? Дали се бе справил? Или пък постижението му беше толкова слабо, че всичко бе предрешено — щяха да го изпратят на някоя станция по граничната полоса?