Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите
1.
Щом космическият кораб изчезна в парообразната мъгла на Еристан II, Тревор Джеймисън веднага извади бластера. Чувстваше се замаян. Гадеше му се от подхвърлящите го насам-натам мощни струи на огромния кораб. Но усещането за опасност го държеше нащрек в ремъците, прикрепени с кабели към антигравитационната плоча над него. Той се взря с присвити очи нагоре. Изуолът го наблюдаваше иззад ръба на все още люлеещия се небесен сал.
Трите разположени в линия сиви като полирана стомана очи го гледаха, без да мигнат, а синята масивна глава бе готова да се дръпне рязко, щом изуолът прочетеше в мислите му намерение за стрелба.
— Добре — каза прегракнало Джеймисън, — и двамата сме на хиляди светлинни години от нашите родни планети и падаме в примитивен ад, който ти, като се има предвид твоят изолиран живот на Планетата на Карсън, не можеш дори да си представиш, въпреки способността си да четеш мислите ми. Дори един тритонен изуол не може да оцелее тук сам.
Огромна лапа със закривени нокти се плъзна по ръба на сала и перна едното от трите дебели въжета. То иззвъня като струна и се скъса, а Джеймисън се люшна и увисна като на трапец. Проточи врат и вдигна бластера, за да защити от нападение двете си останали опори.
Изуолът обаче не направи друго заплашително движение и над ръба на сала останаха да се виждат само голямата глава и спокойните немигащи очи, които продължиха да го наблюдават. Накрая една мисъл си проби път до Джеймисън. Хладна и непривързана:
„В момента имам само една грижа. От повече от сто души на твоя кораб само ти си жив. Следователно от цялата човешка раса само ти знаеш, че изуолите на наречената от теб Планета на Карсън не са глупави зверове, а разумни същества. Известно ни е, че твоето правителство среща огромни трудности в заселването и задържането на колонисти на нашата планета, защото на нас се гледа просто като на животни, борбата срещу които е много опасна, но неизбежна. Точно това е положението, което искаме. Защото ако човешките същества се убедят, че сме интелигентен враг, срещу нас ще започне системна широкомащабна война. Това би попречило сериозно на неизменната ни цел да изгоним всички пришълци от нашия свят. И тъкмо защото знаеш това, вместо да рискувам възможността да избегнеш опасностите на джунглата долу, аз използвах шанса да скоча върху този антигравитационен сал, точно когато ти катапултираше от шлюза“
— Защо си така сигурен, че моето унищожение ще оправи нещата? — попита Джеймисън. — Забрави ли другия кораб с двата изуола на борда, една женска и нейната рожба? В схватката той не бе повреден от рулския военен кораб, който разруши нашия, и в момента е вероятно на път за Земята.
„Не съм забравил това — отвърна надменно изуолът. — Но помня също и проявеното от командира му искрено недоверие, след като ти намекна, че изуолите са може би по-интелигентни, отколкото подозират повечето човешки същества. Само ти би бил в състояние да убедиш Земното правителство в истината, защото самият ти си сигурен. Колкото до пленените изуоли, те никога няма да предадат своите.“
— Изуолите май не са чак такива алтруисти, каквито искаш да ги изкараш — отбеляза цинично Джеймисън. — В края на краищата ти спаси своя собствен живот, когато скочи върху този антигравитационен сал. Не можеш да управляваш спасителна ракета, така че щеше вече да си катастрофирал с кораба, а аз се съмнявам, че дори някой изуол би могъл…
Той ахна от учудване, защото изуолът внезапно подскочи — изправило се на задните си крака синьо чудовище със застрашителни зъби и остри нокти, които протегна към някаква гигантска птица. Със свити крила птицата се спускаше право към сала. Джеймисън ужасен зърна пронизващите й очи и сърповидните й нокти, готови да атакуват изуола.
От сблъсъка им салът заподскача като тресчица в бурно море. Джеймисън се люлееше със замайваща скорост. Тежкото биене на огромните крила отекваше в ушите му като гръмотевици. Задъхан, той вдигна бластера. Белият пламък достигна едното крило и прогори в него тъмно петно. Крилото клюмна; в същия миг птицата бе изхвърлена от сала от яростната атака на изуола и запада все по-надолу и по-надолу, докато накрая се изгуби в тъмния фон на земната повърхност.
Някакво стържене над главата на Джеймисън го накара да вдигне поглед. Изуолът се олюляваше на самия ръб на сала и махаше безпомощно във въздуха с четирите си горни крайника. Останалите два се бореха ожесточено с металните греди на сала и… спечелиха. Огромното тяло се отдръпна назад, докато отново не остана да се вижда само масивната глава. Джеймисън отпусна бластера и се усмихна мрачно.