— Едно-единствено животно не — съгласи се търпеливо Джеймисън. Беше напрегнат и неспокоен и много добре съзнаваше, че всеки аргумент би могъл да означава живот или смърт. — Но дори твоята собствена добре населена планета би изглеждала пуста в сравнение с тази. Дори добре трениран и въоръжен воин не може дълго да устои сам срещу цяла тълпа.
„По тази логика не биха могли да устоят и двама — последва незабавният отговор. — Особено ако единият е недоразвит и е по-скоро пречка, отколкото помощ за другия, въпреки че притежава оръжие, на което разчита прекалено много.“
— Аз не наблягам на важността на моето оръжие, макар че то не трябва да бъде подценявано. Важното е, че…
„Че твоята интелигентност те подтиква да протакаш безкрайно този безсмислен спор ли?“
— Не моята интелигентност — наблегна Джеймисън, — а нашата. Имам предвид предимството на…
„Не е важно какво имаш предвид. Ти ме убеди, че няма да излезеш жив от този остров долу. Следователно…“
Две огромни ръце се спуснаха като стрели и двете останали въжета се скъсаха като конци. Ударът беше така мощен, че Джеймисън бе изхвърлен в трийсетметрова дъга и чак после почна да пада през влажния тежък въздух.
Настигна го мисъл, пропита с ледена ирония:
„Забелязвам, че си предвидлив човек, Тревор Джеймисън, след като имаш и парашут, а не само раница. Той ще ти даде възможност да достигнеш благополучно земята. Оттам нататък ще бъдеш свободен да упражняваш спорните си умения върху всеки обитател на джунглата, който имаш късмета да срещнеш. Сбогом!“
Джеймисън дръпна шнура на парашута, стисна зъби и зачака. За момент се ужаси, че падането му не се забавя. Извъртя се тромаво, за да погледне дали парашутът не се е оплел в скъсаните въжета. Заля го вълна на облекчение. Парашутът бе започнал бавно да се измъква от калъфа си. Беше се слепнал, очевидно от изключителната влажност, и дори след като се разтвори, изминаха цели няколко секунди преди да се опъне напълно.
Джеймисън махна остатъците от въжетата и ги захвърли настрана. Спускаше се с твърде умерена скорост — поради плътния въздух. Налягането при морското равнище беше почти 1,1 на квадратен сантиметър. Направи гримаса. Щеше да кацне прекалено бързо.
Под него нямаше море. Няколко големи водни петна, да, и редки дървета. Останалото беше пустош, но не съвсем. И беше сивкаво и противно. Внезапно кръвта се дръпна от страните му. Тресавище! Бездънно море от тинеста лепкава кал! Той панически задърпа въжетата на парашута, сякаш би могъл да се изтегли към джунглата, която бе така близо и все пак толкова далеч — на четвърт миля. Изпъшка и се сви в очакване на противното задушаване само след няколко минути. После се стегна и започна внимателно да подръпва въжетата. Парашутът беше само на сто — сто и петдесет метра от смъртоносната пъстра кал. Джунглата бе на същото разстояние на северозапад. За да я достигне, бе нужно спускане най-малко под ъгъл 45 градуса, а това бе невъзможно при липса на вятър. Изведнъж той почувства как съвсем лек полъх повдига леко парашута и го премества по-близо до целта. Ветрецът замря така внезапно, както се бе появил. Не му беше помогнал достатъчно.
Решителният момент бързо приближаваше. Краят на джунглата бе на шейсет метра, после на трийсет… и Джеймисън установи, че стъпалата му след секунди ще докоснат сиво-зелената застояла тиня. Той сви крака, колкото можа повече и в същото време вдигна ръце и стисна въжетата на парашута. С огромно усилие ги обви около юмруците си и успя да се набере. Не беше достатъчно. Колената му заораха в тинята на цели десет метра от храсталака по ръба на най-близката твърда земя.
Джеймисън мигновено легна по очи в тинята, за да разпредели равномерно теглото си. Противната миризма на мочурището го задавяше. Преди парашутът да разпилее всичкия си въздух, той пусна въжетата, така че да бъде отнесен възможно по-далеч. Имаше само един шанс, който…
Късметът все още не го беше напуснал. Парашутът се закачи в най-близките храсти и не се освободи при лекото му подръпване. Но тялото на Джеймисън вече бе наполовина затънало в меката всмукваща тиня. Той дръпна въжетата неколкократно за опит и после силно ги затегли. Тинята го държеше здраво в смъртоносната си прегръдка.