Йордан Радичков
Войничето
Тази история са ми я разказвали по най-различни начини. Някои я почваха отзад напред; други започваха направо с войничето — как то дошло в селото и как капитанът го пратил да муши в копите сено заедно с другите войници и да търси дали няма скрито оръжие; трети почваха историята от стенния календар с царското семейство, турен в една рамка, и как с царското семейство начело те отишли да молят капитана, да ги пусне в гората; някои пък почваха да разказват много издалече, още когато жените били турили в пазвите си бубеното семе на топло, та да се измътят тия проклети червеи, наречени копринени буби; селянинът, чието куче беше застреляно върху копата слама, почваше от кучето — как то се качило горе, на сламата, и почнало да се кара на войниците и на капитана, а като видяло, че капитанът не разбира от дума, скочило от копата право отгоре му и онзи го застрелял с револвера си; селянинът, дето бе пострадал най-много и бе хвърлил половината си буби на кокошките, въртеше всичко все около своите буби. Може би ще е най-добре да се започне първо с войничето, а след туй да се разкаже и за всичко останало, та дано читателят добие поне малка представа от тази история.
Войничето беше с руси сколуфи и с лунички под очите, от ония свити войничета, дето вършат обикновено най-черната работа на казармите не само като новобранци, ами и през старшата служба. Във войниклъка едва ли нещо на човека му е по мярка, но на него пък нищо не му беше по мярка — ни рубашката, ни ботушите, ни панталонът. Ако имаше шинел, и шинелът сигурно нямаше да му бъде по мярка, но то нямаше шинел, по това време формата бе лятна — струва ми се, че беше май месец. Войничето служеше на железопътния мост и пазеше заедно с другите войници да не би партизаните да дойдат някоя нощ и да хвърлят моста във въздуха. По онова време партизаните минаваха за най-големите разбойници на горите и началството разправяше, че каквото и да попадне в ръцете им, го изтезават по най-жесток начин. Два пъти седмично войничето запрягаше каруцата и отиваше в казармите за хляб. То все молеше бога дано не го срещнат партизаните и винаги щом се зададеше по пътя, викаше на другите войници: „Нищо не ми се случи!“
Един ден войничето не пристигна с хляба, нямаше го и през нощта. То се върна едва на другия ден заедно с коня и с каруцата и още отдалече извика на другите войници, че нищо не му се е случило. Ами къде се е губило тогава и защо няма хляб в каруцата? Ами че него го пленили партизаните заедно с коня, с каруцата и с целия хляб в каруцата. Войничето им откарало хляба, преспало при тях и на другата сутрин те го пуснали да си върви по пътя и за цялата тая работа му дали и разписка. Два или три дни войниците от железопътния мост слушаха разказите на войничето за партизаните, но като стигна цялата работа до ушите на началството, началството веднага го прибра в частта, за да не разлага охраната на тоя тъй важен обект. Войничето отиде в частта и почна там да разказва как го били взели заедно с коня и с каруцата, то им откарало хляба в лагера, там го нахранили с каквото дал господ и го пуснали да си върви, като му дали разписка за цялата тая работа.
Това стигна отново до ушите на началството и за Да не се разлага частта, взеха, че препратиха войничето в една много далечна част сред съвсем непознати войници. Но ние знаем, че непознати войници няма, че още на втория ден всички ще знаят защо са ти руси сколуфите и защо имаш луничаво под очите, който имал луничаво под очите, то значи, че майка му, когато е била трудна с него, е пипнала свраче яйце или пък е погледнала свраче яйце. Непознатите войници научиха не само за луничките, ами и за партизаните, за хляба и за разписката, дадена на войничето. За да не внася разложение сред целия полк, началството прати войничето на барутните погреби. Там имаше съвсем малко войници, повечето от тях запасни. То отиде, но и на барутните погреби стана пак същото и още на втория ден всички вече знаеха как войничето попаднало при партизаните, как нищо лошо не му се случило, как го нахранили с каквото дал господ и го пуснали живо и здраво и дори му дали и разписка за цялата тая работа, та да се отчете пред началството.
И тъй, от част на част, от полк на полк войничето все беше премествано, за да не внася разложение. И навсякъде то разказваше как било при партизаните, дето изтезават по най-жесток начин човека, как него не само че не го изтезавали, ами му дали и разписка, за да не го изтезава началството с карцер или пък с нещо Друго, Така войничето пристигна един ден в наказателната част, разквартирувана в селото. То носеше строго поверително писмо до капитана. Капитанът прочете писмото, каза: „Хм! Хм!“, и го разпита подробно за всичко. То отговаряше с „Тъй вярно!“ и „Съвсем не зная!“, а през това време капитанът гледаше мрачно неговите лунички и сколуфи и на края, като му омръзнаха и сколуфи, и лунички, го освободи. То направи кръгом и отнесе празното дъно на войнишкия си панталон към оная копа слама, спомената още в началото — там група войници мушеха сламата с шишове и търсеха скрито оръжие.