— Защо? — попитах колкото можех по-невинно. — Имате си неприятности ли? И какви са те?
— От сутринта не сме видели нито една черна каска — ето какви неприятности! Оръдейните им позиции са пусти, а вчера не бяха — ето какви неприятности! Вкарайте антената в почвата и се вслушайте — ще чуете шум от придвижването на голямо количество бронетехника на не повече от петнадесет-двадесет километра оттук. Ей това са ни неприятностите! А сега, приятелче, защо не се върнете в тила, за да не ви мислим и вас покрай всичко останало?
— Откъде се чува шумът от бронетехниката?
Посочи напред — към вътрешността на територията, на която бяха разположени подразделенията на Сдружението.
— Значи отиваме там — каза аз, наместих се на седалката и се приготвих да затворя капака на аерокара.
— Чакайте! — викът му ме настигна, преди да съм успял да хлопна капака. — Щом имате намерение да пътувате във вражеска територия, не мога да ви спра. Но съм длъжен да ви предупредя, че тръгвате натам на своя глава. Отпред е ничия зона и шансовете да се натъкнете на автоматично оръжие са доста големи.
— Да, разбирам. Вече сме предупредени — затворих капака със замах. Сигурно недоспиването ме бе направило раздразнителен, но наистина ми се струваше, че се опитва да се прави на наш покровител, без да има нужда. Докато издигах машината, забелязах тъжното му лице.
Нищо чудно и да не бях прав по отношение на командора. Навлязохме между дърветата и след няколко секунди той се изгуби от погледа ни. Продължихме да се движим напред през гората и малките полянки още около половин час, без да се натъкнем на никого. Предполагах, че сигурно сме на не повече от два-три километра от мястото, където според командора ставаше придвижването на бронетехника на Сдружението. В този момент се случи нещо неочаквано.
Чу се кратко изсвистяване, последва удар, който буквално ме блъсна в пулта за управление, след това съм изпаднал в безсъзнание.
Премигнах и отворих очи. Дейв махна предпазния си колан и със загрижено лице се наведе над мен, за да ми помогне да откача и моя.
— Какво стана? — изпелтечих аз.
Но той не обърна внимание на въпроса ми, а ме отвърза и ме заизмъква от аерокара.
Искаше да ме сложи да легна на мъха. Но докато ме вадеше от машината, съзнанието ми се проясни. Помислих, че е по-вероятно да съм бил оглушен, а не да съм изпаднал в безсъзнание. Като се обърнах да погледна аерокара обаче, разбрах, че това не е най-лошото, което можеше да ни се случи.
Бяхме се натъкнали на вибрационна мина. Аерокарът, разбира се, беше предназначен за използване в бойни условия, и затова от него стърчаха под най-различни ъгли сензорни датчици. Един от тях беше взривил мината, докато все още сме се намирали на около четири метра от нея. Въпреки това машината представляваше купчина изкривен метал, а пултът за управление беше разбит от удара с моята глава. И то толкова, че се чудех как не съм си нарязал лицето, макар че върху челото ми вече растеше внушителна цицина.
— Добре съм! Добре съм! — казах с раздразнение в гласа. След това в продължение на няколко минути ругах аерокара просто за да си излея яда.
— Сега какво ще правим? — попита Дейв, след като свърших.
— Тръгваме пеш към позициите на Сдружението. Те са най-близо — изръмжах аз. Сетих се за предупреждението на командора и отново изругах. След това се нахвърлих върху Дейв — не за друго, а защото трябваше да си го изкарам на някого.
— Надявам се да не си забравил, че тръгнахме насам с намерение да напишем репортаж!
Обърнах се и закретах в посоката, накъдето бяхме тръгнали с аерокара. Може би наблизо имаше и други вибромини, но докато ходех пеш, нямах нито необходимата маса, нито достатъчно тежка стъпка, за да ги задействам. След известно време Дейв ме настигна и продължихме мълчаливо по мъхоподобната настилка, между огромните стволове на дърветата, докато аерокарът не се изгуби от погледите ни.
Чак тогава — твърде късно! — се сетих, че не съм определил азимута по бордовия компас, за да можем да се движим по ръчния. Погледнах го — най-вероятно сочеше към позициите на Сдружението, които би трябвало да са точно пред нас. Ако корелацията му с бордовия компас се е запазила, тогава всичко е наред. Ако ли пък не — можехме да се движим наслуки в която и да е посока сред тези огромни, подобни на колони дървета и безкрайния мек мъх. Само щяхме още повече да се объркаме, ако започнехме да търсим аерокара, за да сверим показанията на компасите.