Освен всичко друго, за мен беше важен и въпросът, защо Падма винаги се противопоставя на Брайт. Доколкото бях запознат, в тази кампания Екзотика нямаше интереси, които да защитава, макар че Нова Земя сама по себе си беше достатъчно интересен свят. Ала все пак си оставаше доста по-маловажен в сравнение с някои други планети.
Отговорът би могъл да се съдържа и в договорните взаимоотношения, контролиращи движението на специализирани кадри между световете. Екзотика — също както Земята, Марс, Фрийланд, Дорсай, малката католическа планета Света Мария и миньорската Коби — не подписваше договори за своите специалисти без предварителна консултация с тях. Затова тези планети бяха известни като свободни. По този начин те автоматично ставаха противници на така наречените твърди планети като Сета, Сдружението, Венера, Нютон и другите, които търгуваха с кадрите си без оглед на правата на индивида или желанията му.
И така, Екзотик-световете, принадлежащи към свободните планети, винаги бяха в опозиция на представителите на твърдата група, в случая Сдружението. Н това не беше причина да се противопоставят на една трета планета. Сигурно имаше някакъв договорен дисбаланс между Екзотика и Сдружението, за който не знаех. В противен случай не можех да си обясня по никакъв начин защо му е на Падма да се намесва в тази война.
И понеже самият аз манипулирах най-близкото си обкръжението, осъзнах, че силите, вкарани в тази кампания отвън, биха могли да провалят всяко мое начинание. Накратко — трябваше на преразгледам действията си и да обърна внимание на по-мащабните възможности за манипулация на хора и събития, ако искам да постигна желания резултат.
Отбелязах извода в съзнанието си и реших в бъдеще да го използвам.
Второто заключение, до което стигнах, имаше отношение към конкретната ситуация, свързана с отбраната на хълма. Нашата позиция не можеше да се удържи с десетина души. Дори и цивилен като мен го разбираше. Следователно беше ясно и за атакуващите, да не говорим за командира на отряда. Дори изпитах нещо като симпатия към него. Чак сега проумях враждебното му отношение към мен и Дейв. Очевидно бе, че си има собствени грижи — включително и някой висш офицер от щаба, който е заповядал хълмът да бъде удържан. Започнах да изпитвам по-топли чувства към командора. Каквито и да бяха заповедите му — разумни, глупави или панически, той си оставаше войник, готов да изпълнява дълга си докрай.
От това би излязло добър репортаж — как десетина души се опитват да удържат безнадеждна позиция без никаква подкрепа срещу цялата армия на Сдружението. Между редовете бих могъл да вмъкна и нещо за командването, допуснало подобно положение. Докато оглеждах хълма и индивидуалните окопи около мен, усетих в лявата част на гръдния си кош неприятна хладина. Защото войниците все още бяха заети с подготовката на отбраната и не осъзнаваха цената, която трябва да заплатят, за да станат герои на моя разказ.
— Погледни там… Ей там… — прошепна Дейв и ме побутна.
Обърнах се да видя какво ми сочи.
Сред войниците на Сдружението, разположени зад дебелите дървета в дъното на падината, се забеляза някакво раздвижване. По всичко личеше, че засега само прегрупират пристигналите подкрепления, преди да започнат истинската атака на хълма. В близките няколко минути не би трябвало да стане нещо и тъкмо се канех да го кажа на зет ми, когато той отново ме сръга:
— Не там. По-нататък, към хоризонта — по гласа му личеше, че е разтревожен.
Погледнах нататък и разбрах какво има предвид. Далеч напред, където дърветата се сливаха с небето — примерно на десет километра от нас, се виждаха припламвания, подобни на огнени мушици, малки жълти пламъци сред зеленината, които вдигаха мръснобели стълбове, разпръсквани веднага от вятъра.
Това със сигурност бях топлинни лъчи. Защото посред бял ден, още повече от такова разстояние, не бихме могли да забележим обикновен огън.
— Бронетехниката! — паникьосах се аз.
— И идва насам! — Дейв гледаше очарован огнените стълбове, които оттук изглеждаха малки и незначителни. А всъщност температурата в средата на лъча достига четиридесет хиляди градуса и би могла да повали околните дървета със същата лекота, с която бръсначът отрязва стрък лук.
Придвижваха се, без да срещнат съпротива, защото не съществуваше пехота, която да ги удържи с помощта на вибрационни мини и звукови оръдия. Противотанковите ракети — класическото средство за борба с бронетехниката — бяха излезли от употреба преди петдесет години, защото контраартилерийските средства действаха със скорост, равна на половината от светлинната, а това обезсмисляше използването на ракетите. Тежкото въоръжение се приближаваше към нас бавно, но уверено, като изгаряше за по-сигурно всички места, където може да се скрие пехота.