Вече знаеха кой — някакъв журналист и неговият помощник. Побързах да им съобщя, че и двамата сме цивилни. Въпреки това иглопушките им продължаваха да бъдат насочени към нас.
— Събудете се! — извиках им аз. — Не виждате ли, че имам нужда от спешна медицинска помощ? Настоявам незабавно да ме заведете в някой ваш лазарет!
Гледаха ме с поразително невинните си очи, сияещи на гладките им голобради лица. Този, който стоеше отдясно, имаше на пагона си една-единствена нашивка на ефрейтор, вторият беше обикновен редник. И двамата не бяха навършили и двадесет години.
— Нямаме заповед да се връщаме — каза ефрейторът. Като старши говореше от името на двамата. — Мога само да ви заведа до сборния пункт за пленени, където ще се погрижат за вас. — Направи крачка назад, като не ни изпускаше от мушката, и се обърна към другаря си, преминавайки на молитвен език: — Помогни да придържате този човек, Гретен. Хвани го от другата страна. Аз ще вървя зад вас и ще нося пушките.
Редникът му подаде иглопушката си. Сега, подхванат от едната страна от Дейв, а от другата от войника, можех да се движа по-добре, макар че продължавах да бъда ядосан. Най-сетне стигнахме до една поляна. Само че това не беше истинска поляна, огряна от слънцето, а място, където едно дърво беше паднало, откривайки по този начин малко пространство между останалите гиганти. Тук се намираха около двадесет унили касидианци, обезоръжени и охранявани от четирима млади войници на Сдружението, които досущ приличаха на нашите придружители.
Дейв и младият войник внимателно ме пуснаха и ме настаниха да се облегна на едно паднало дърво. След това накараха зет ми да отиде при униформените касидианци, които се бяха скупчили около полуизгнил пън. Четирима пазачи не сваляха погледи от тях. Развиках се, че искам Дейв да остане при мен, защото не е военно лице, което личи от бялата превръзка на ръкава му и от липсата на отличителни знаци. Само че черноризците не ми обърнаха внимание.
— Кой е старши? — обърна се ефрейторът към четиримата пазачи.
— Аз — отговори единият от тях, — обаче съм с по-ниско звание от твоето.
Наистина беше обикновен редник, но определено не толкова млад и си личеше, че е опитен и изпълнителен войник.
— Този човек е журналист — каза ефрейторът и ме посочи. — Твърди, че приятелят му се намира под негова защита. Самият той има нужда от медицинска помощ. Ясно е, че никой от вас не може да го придружи до най-близкия лазарет, но ти би могъл да доложиш на командването по радиостанцията.
— Нямаме радиостанция — отвърна по-възрастният войник. — Свързочният център е на двеста метра оттук.
— Аз и Гретен ще останем тук, за да помагаме на твоите хора, докато един от тях отиде до свързочния център.
— В заповедта не е казано да правим подобно нещо — възрастният войник изглеждаше доста упорит. — Дори и в такива ситуации никой от нас няма право да напуска поста си.
— Това е извънредна ситуация!
— Нямаме разпореждания.
— Обаче…
— Казах ти, че нямаме разпореждания за такива ситуации! — развика се старшият. — Не можем нищо да направим, докато не дойде офицер или сержант!
— А той скоро ли ще дойде? — ефрейторът беше поразен от тона на по-възрастния човек. Погледна ме обезпокоен. Помислих си, че вече е започнал да съжалява защо е споменал за нуждата ми от медицинска помощ. Само че го бях подценил. Леко пребледнял, но съвършено спокоен, той отново заговори със старшия войник.
— Не знам — отвърна оня.
— В такъв случай аз ще отида до свързочния център. Ти чакай тук, Гретен.
Метна иглопушката си на рамо и се отдалечи. Никога повече не го видяхме.
В същото време яростта и адреналинът в кръвта ми, които ми помагаха да превъзмогвам болката, пронизваща плътта, нервите и костите на коляното, започнаха да намаляват. Вече не чувствах пулсиращата, ужасна болка при всеки опит да си помръдна крака, но една постоянно нарастваща, тъпа болка започна да пълзи нагоре към бедрото — или поне така ми се струваше — и от това ми се виеше свят. Чудех се дали ще издържа, когато се сетих, че това, което ми трябва, е закачено на собствения ми колан.
Там, както на коланите на всички войници, висеше пакет за първа помощ. Въпреки болката едва не се засмях, докато посягах към него. Отворих го и извадих две от осемте таблетки, които напипах. Започваше да се смрачава и дърветата, под които се намирахме, хвърляха плътна сянка, затова не можех да видя червения им цвят, но разпознах формата им — специално произведени за подобни ситуации.