— Прекарах целия си живот в сянката на Господа и щом има истина и вяра… — започна той, при което пушката се вдигна до нивото на гърдите му. Тогава се развиках:
— Ей, ти, сержант!
Той рязко се обърна като вълчица, която е чула сухо клонче да изпуква под крака на ловец, и видях срещу лицето си насочена иглопушка, настроена на автоматична стрелба. Приближи се, но продължаваше да ме държи на мушка. Острият му като бръснач поглед се втренчи в мен над дулото.
— Така значи, най-после се съвзе? — попита той с усмивка.
Лицето му изразяваше неприкрито презрение към всеки, който се е оказал толкова слаб, че е имал нужда от таблетки, за да облекчи болката си.
— Достатъчно, за да ти кажа някои работи — гърлото ми беше пресъхнало, кракът пак започна да ме боли. Това се оказа хубаво лекарство — злобата ми се пробуди и новата болка само я засилваше.
— Чуй ме сега. Аз съм журналист. Ти си тук отдавна и знаеш, че никой не може да носи нито баретата, нито плаща, ако няма това право. За да си сигурен — бръкнах в джоба на ризата си, — ето документите. Прочети ги.
Той ги пое мълчаливо.
— Убеди ли се? — попитах аз веднага след като прочете и последния лист. — Аз съм журналист, а ти си сержант. И за нищо не те моля — аз ти заповядвам! Трябва моментално да извикаш транспорт и да ме заведеш в лазарета. Освен това искам моят помощник — посочих Дейв — веднага да дойде при мен! Не след десет минути, нито след две, а веднага! Онези войници, които пазят пленниците, нямат право да напускат тази поляна, но ти имаш. И искам да се възползваш от него!
Той премести погледа си от документите към мен. Лицето му придоби странното тъжно изражение на абсолютна убеденост като човек, когото водят към бесилото, но той се изскубва от конвоя и побягва към въжето, сякаш се стреми точно към това.
— Журналист… — въздъхна той. — Да, ти си представител на племето анархистко, което с лъжи и интриги разпространява ненавист към нашия народ и нашата вяра по всички планети. Много добре те познавам, журналисте… — фиксира върху мен черните си очи и продължи: — За мен твоите документи са един боклук. Но ще ти направя удоволствие и ще ти покажа колко малко означавате за мен и ти, и мръсните ти репортажи. Ще ти дам възможност да напишеш статия и ти наистина ще я напишеш и ще видиш колко малко значение има тя — като окапали листа под ботушите на маршируващите Божи воини.
— Заведи ме в лазарета — казах аз.
— Ще почакаш. Освен това — той размаха документите пред лицето ми — тук виждам само твоя пропуск. Не забелязах пропуск, подписан от някой наш командир, който да разрешава на този, когото наричаш свой помощник, да се придвижва свободно в нашата територия. По тази причина той ще остане при другите пленници и ще посрещне това, което Господ им е отредил.
Тикна документите в ръцете ми, обърна се и закрачи към пленниците. Развиках се след него да се върне, но не ми обърна никакво внимание.
Гретен го подгони, настигна го, хвана го за ръката и му прошепна нещо в ухото, като сочеше пленниците. Сержантът го отблъсна толкова силно, че Гретен падна.
— Те Избраници ли са? — извика фанатикът. — Те Божи Избраници ли са, а?
Личеше, че е много ядосан. Когато се обърна, иглопушката му освен към Гретен беше насочена и към останалите войници.
— Строй се! — заповяда им той.
Някои бавно, други по-бързо изпълниха заповедта и се строиха с лице към него.
— Всички отивате в свързочния център, и то веднага! Надяс-но! Хоодом… марш!
Войниците се подчиниха и тръгнаха. Скоро се изгубиха сред сенките на дърветата.
Няколко секунди сержантът гледаше подире им, след което отново обърна вниманието и иглопушката си към касидианците, които го гледаха ужасени. За миг зърнах пребледнялото лице на Дейв.
— Пазачите ви вече ги няма — бавно и някак тъжно изрече сержантът. — Започва атака, при която вашите войски ще бъдат унищожени. В тази битка е нужен всеки един Божи воин, защото така искат нашите Старейшини. Аз също трябва да тръгвам, но не мога да оставя врагове като вас в тила ни без охрана. Затова ще ви пратя на едно място, откъдето не бихте могли да навредите на Божите Избраници.
В този момент — точно в този момент — разбрах какво има предвид. Отворих уста да извикам, ала не можех да произнеса нито звук. Опитах се да стана, но подпухналият ми крак не ми позволи. Така си и останах — с отворена уста и леко приповдигнат.
Започна да стреля по беззащитните хора пред него. Те паднаха, с тях и Дейв. Всички бяха мъртви.