Кестълмейн, предназначен да стане камъкът, върху който да бъдат размазани касидианските сили, се превърна в лобно място за фанатиците от Сдружението. Воините с черни униформи се сражаваха с обичайната си злоба и безгрижие за живота си, обаче бяха попаднали на заградителния огън от звуковите оръдия на Кейси и свежите подкрепления, прииждащи постоянно в тила им. В края на краищата щабът на войските на Сдружението предпочете да не губи повече боеспособни подразделения и се предаде. И така гражданската война между Северния и Южния Раздел на Нова Земя приключи с победа на касидианските сили.
Само че мен това изобщо не ме интересуваше. Опиянен от болкоуспокояващите лекарства, едва си спомнях как ме заведоха в болницата на Блаувейн. Състоянието на раната ми се бе влошило поради липсата на първа помощ. Не знам подробности, но независимо от усилията на лекарите коляното ми не се движеше нормално. Обясниха ми, че единственият изход е да легна под ножа и да ми сложат ново, изкуствено коляно. Но не ме съветваха да го правя. Истинската плът и кръв все още са за предпочитане пред всичко, направено от човешката ръка.
Повече ме вълнуваше друго — бяха пленили сержанта, който устрои клането пред очите ми. И както сам предсказа, беше разстрелян от наказателния взвод в съответствие с Кодекса на наемника, който третира отношението към военнопленниците.
Разбира се, неговата екзекуция не промени с нищо историята. Това, което той написа върху Дейв и останалите касидианци с иглопушката си, не би могло да бъде забравено нито от мен, нито от другите хора. Оттогава нещо в мен се пречупи.
Приличах на строшена част от часовник, която не му пречи да работи, но безцелно се мотае в корпуса му и всеки може да я чуе да дрънка, ако го разклати. Бях сломен отвътре. Дори добрите отзиви за работата ми от Агенцията за междузвездни новини и приемането ми за пълноправен член на гилдията не можеха да излекуват наранената ми душа. Но благодарение на богатството и могъществото на гилдията сега, като неин пълноправен член, имах достъп до неща, които можеха да си позволят само няколко частни организации. Изпратиха ме при магьосниците по духовно лечение на Кълтис — по-голямата от двете планети на Екзотика.
На Кълтис ми обещаха бързо излекуване, ако успеят да изнамерят начин да се лекувам сам. И то не защото нямаха власт (макар че не съм сигурен дали разбираха колко са ограничени, особено що се отнася до възможностите им за въздейстивие точно върху мен), а защото философията им забраняваше да използват сила за оказване на натиск върху психиката на човека, така както не им разрешаваше да влияят върху желанията на индивида. Можеха само да се опитат да ме накарат да тръгна по пътя, който според тях е правилен.
Инструментът за въздействие, който бяха избрали, наистина беше мощен — Лайза Кант.
— Ама ти не си психиатър! — поразен извиках аз, когато за пръв път се появи при мен на Кълтис. Лежах отпуснат в басейна и се наслаждавах на слънчевите лъчи, когато тя неочаквано изникна над мен. На въпроса ми отговори, че Падма я е препоръчал като единствения човек, способен да възстанови емоционалното ми равновесие.
— А и откъде можеш да знаеш каква съм аз? — рязко попита тя, но не с онзи хладен тон на екзотианка, с който говореше обикновено. — Минаха повече от пет години, откакто те срещнах за пръв път в Последната Енциклопедия, а през това време натрупах достатъчно опит!
Лежах, мигах на парцали и я гледах. Бавно, едва-едва нещо в мен се пробуди за нов живот и започна да тиктака и да се движи. Изправих се. Аз, който умеех така да подбирам думите си, че да карам хората да играят по свирката ми, зададох най-тъпия въпрос в живота си:
— Значи наистина си психиатър?
— И да, и не — тихо отвърна тя и неочаквано се усмихна. — Пък и ти нямаш нужда от психиатър.
В момента, в който тя произнесе тези думи, сякаш се събудих и разбрах, че точно така мисля и аз, но объркан и страдащ, бях позволил на гилдията да наложи вижданията си и да ме изпрати тук. В съзнанието ми се раздвижиха и най-крехките механизми и отново можех да разбирам действителността.
Щом знаеше и това, какво не знаеше?
В мисловната ми цитадела, която бях градил през последните пет години, зазвучаха тревожни сигнали, бранителите й заеха местата си.
— Може и да си права. — Внезапно застанах нащрек, но продължих с усмивка: — Защо не седнем да поговорим?
— Защо не?
Седнахме и заговорихме. Отначало плямпахме глупости, а аз внимателно я разглеждах. Докато разговаряхме, чувствах някакво странно ехо — не мога да го опиша по друг начин. Всичко, което казваше, всеки жест и движение сякаш бяха пълни с особен смисъл за мен — смисъл, който не можех точно да разбера.