След известно време внимателно я попитах:
— Защо Падма е решил, че ще успееш? Имам предвид твоето идване дотук да ме видиш.
— Не просто да те видя, а да поработя с теб — поправи ме тя.
Не бе облечена в обичайните си екзотиански дрехи, а носеше обикновена рокля за разходки. Беше гримирана повече от всякога. Внезапно ми хвърли бърз поглед — предизвикателен и остър като копие.
— Защото мисли, че аз съм едната от двете врати, чрез които все още може да се стигне до теб, Тим.
Погледът и думите й ме разтърсиха. Ако не беше странното ехо, която витаеше около нея, щях да направя грешното предположение, че по този начин ме приканва. Само че тук се криеше нещо доста по-важно.
Бих могъл веднага да я попитам какво точно има предвид. Но бях предпазлив, защото се бях събудил от летаргията. Смених темата на разговора — мисля, че я поканих да поплуваме заедно или нещо от този род — и се върнах към нея чак след няколко дни.
Дотогава се бях съвзел напълно и внимателно се ослушвах откъде се носи ехото. Стараех се да разбера какво се опитват да направят с мен чрез методите, прилагани тук. Явно обработваха подсъзнанието ми — и то доста изкусно, — като не ме караха да вървя в тази или онази посока, а ми предлагаха отново да поема управлението над себе си. Всичко — къщата, в която живеех, атмосферните условия, стените, мебелите, формите им бяха подбрани така, че да въздействат на подсъзнанието ми и да ме карат да живея, при това да живея активно, пълнокръвно, с радост. Къщата не беше просто приятна — тя излъчваше радост и ме стимулираше.
А Лайза бе неразделна част от нея.
Забелязах, че докато постепенно излизах от депресията, се променяха не само формите и цветовете на мебелите, а и темите за разговор, които избираше, гласът й, смехът й. Всичко беше с цел максимално да се поощряват моите променящи се и развиващи се чувства. Не мисля, че на Лайза й беше ясно как всъщност всичко това оказва необходимия ефект. За да го разбере, тя трябваше да е родена на Екзотика. Но схващаше — съзнателно или подсъзнателно — собствената си роля и я играеше.
Това обаче не ме интересуваше. Докато се лекувах, започнах безвъзвратно да се влюбвам в нея.
Никога не ми е било трудно да си намеря жена от момента, в който се измъкнах от дома на Матиас и започнах да усещам силата и могъществото на своя ум и своето тяло. Момичетата бяха хубави и доста често изпитвах към тях и по-силни чувства. Но преди Лайза всички — и красивите, и грозните — бяха без всякакво значение за мен. Сякаш ловях славеи, които носех в дома си само за да открия на следващата сутрин, че са се превърнали в обикновени врабчета и прекрасната им песен вече е само едно тривиално чикчирикане.
По-късно разбрах, че съм се заблуждавал — били са славеи само в съзнанието ми. Някои черти на лицата им — или може би не само това — ме караха да ги оприличавам на излитащи ракети. Въображението ми работеше на пълни обороти и успявах със силата на думите си да ги заведа там, където имаше много светлина, въздух, зелена трева и буйни планински потоци. Строях им светли словесни замъци, пълни с обещания и красота.
Моят замък винаги им харесваше и те с удоволствие се пренасяха там на крилете на въображението ми, а на мен ми се струваше, че летим заедно. На другия ден осъзнавах факта, че светлината е угаснала, а песента е станала фалшива. Защото те не вярваха наистина в моя замък. Беше хубаво да се мечтае, без да се опитваме да превръщаме мечтата в най-обикновени камъни, дървета, стъкла и керемиди. Когато работата стигаше до реалните неща, моят замък се възприемаше като брътвеж на умопобъркан. Бях длъжен да забравя за него в името на някакъв нормален дом. Може би нещо като пенобетонното жилище на чичо ми — с практични видеоекрани вместо прозорци, с икономични, плоски покриви вместо високи кули, с остъклени балкони вместо открити тераси.
Затова се разделяхме.
Но Лайза, за разлика от останалите, не ме заряза и в крайна сметка се влюбих в нея. Сама, по собствена воля, тя продължаваше да лети на крилете на мечтите ми. Тогава за пръв път разбрах защо е по-различна от другите и никога няма да стане като тях.
Защото самата тя е строила свои въздушни кули още преди да се запознаем. Не й трябваше моята помощ, за да стигне до вълшебната страна — тя е била там много пъти, носена от силните си криле. Сякаш бяхме създадени един за друг. Нищо, че замъците ни се различаваха.
Точно тази разлика ме спря, когато дойде време да изляза от екзотианската си хралупа. Исках да й разкрия любовта си, но тя каза:
— Не, Тим. Още не.