За разлика от яростните си черни очи той не се ограничаваше с гледището на фанатик, който възприема Вселената или в черно, или в бяло — различаваше и светлосенките. Накратко — можеше да действа като политик, избирайки една или друга линия на поведение.
Значи имах възможност да го накарам да направи политическа грешка.
Отпуснах се на облегалката на стола. Почувствах, че напрежението е изчезнало и той отново ме разглежда с интерес. Изпуснах дълга въздишка.
— Прав сте — произнесох с ленив глас и станах. — Е, вече няма значение. Ако нямате нищо против, ще си вървя…
— Искате да си отидете? — гласът му отекна като изстрел и ме закова на място. — Нима съм казал, че интервюто е приключило? Сядайте!
Моментално седнах и се постарах да изглеждам пребледнял. Мисля, че успях. В ума ми проблесна, че все още се намирам в клетката на лъва и както трябваше да се очаква, лъвът беше той.
— А сега — Брайт ме погледна внимателно — ще ми кажете ли какво се надявахте да изкопчите от мен? От нас, Божите Избраници?
Облизах пресъхналите си устни.
— Говорете — той не повиши глас, но различих в него обертонове, които не предвещаваха нищо добро, ако не се подчиня.
— Съветът — промърморих аз.
— Съветът на Старейшините? За какво става дума?
— Не — забих поглед в пода. — Съветът на Гилдията на журналистите. Искам да стана негов член. След случая с Дейв — зет ми — успях да докажа, че мога да си върша професионално и непредубедено работата. Полеви командващ Уосъл може да го потвърди. Това привлече вниманието дори на колегите ми от гилдията. И ако имам възможност да действам по същия начин, да подобря общественото мнение за вас на другите планети, това би ме издигнало в очите на читателите, а и на колегите ми.
Млъкнах. След малко бавно вдигнах очи и го погледнах. Наблюдаваше ме с неприкрита ирония.
— Признанието пречиства душите дори на такива като вас — тъжно изрече той. — Бихте ли ми казали как смятате да подобрите мнението за нас сред онези низвергнати от Господа хора на другите планети?
— Ами… Зависи от обстоятелствата. Ще разгледам планетите ви, ще събера материал за статия… Преди всичко…
— Сега вече няма значение! — Той се изправи и с очи ми заповяда и аз да стана. Подчиних се. — Ще се върнем към тази тема след няколко дни. — Подари ми една усмивка на Торкемада и завърши: — Приятен ден, журналисте.
— Приятен… ден — успях да промълвя, преди да се обърна и да напусна с несигурна походка.
Не го направих нарочно, просто краката ми наистина бяха омекнали, като че ли преди малко бях стоял на ръба на бездънна пропаст. В устата си усещах метален вкус.
През следващите няколко дни се разхождах из града и съвестно събирах материал за статията си. На четвъртия ден след срещата ни отново ме повикаха в офиса му. Заварих го да стои неподвижно и остана така, докато не изминах половината разстояние до писалището.
— Струва ми се, журналисте — внезапно се обади той, — че не можете да публикувате дружелюбна статия за нас в бюлетина на Агенцията, без колегите ви да забележат положителното ви отношение. При това положение каква полза ще имаме от тази статия?
— Никога не съм казвал, че ще пиша само хубави неща — възразих аз. — Но ако забележа нещо положително, което да публикувам, съм готов веднага да го разкажа.
— Да-а — черният пламък на очите му ме прободе. — В такъв случай нека попътуваме сред народа.
Излязохме от офиса и с асансьора слязохме в гаража, където ни очакваше кола. Шофьорът подкара извън града, по каменистите и почти лишени от растителност крайградски райони, където въпреки всичко фермите имаха ясно очертани граници.
— Погледнете — посочи Брайт, когато минавахме през малко градче, приличащо повече на село. — Тук, на бедните ни планети, отглеждаме единствената си реколта — нашите младежи, които биват наемани като войници, за да може народът да не гладува, а вярата да живее. Намирате ли разлика между тези млади хора и онези, които изпращаме да се сражават и умират за чужди каузи, и защо на другите планети толкова силно ги презират?
Обърнах се и видях, че пак ме гледа с иронична усмивка.
— Такава им е съдбата — предпазливо отговорих аз.
Брайт се разсмя. Смехът му приличаше на рева на лъв — толкова беше дълбок и силен.
— Съдбата! Кажете го с истинското му име, журналисте! Те имат гордост! Гордост! Бедни, владеещи единствено изкуството да обработват земята и донякъде да воюват, тези хора въпреки това гледат отвисоко на родените в праха червеи, които ги наемат. Те знаят, че наемателите им може да са страхотно богати, да си угаждат и да носят разкошни дрехи, но когато попаднат в сянката на гроба, няма да им бъде разрешено дори да стоят с чаша за милостиня пред вратата от злато и сребро, през която ние, Божите Избраници, ще минаваме с песен.