Стараех се да не слушам. Нямаше музикален съпровод. Не се виждаха и никакви символи с изключение на тънкия кръст, нанесен с бяла боя върху стената зад гърба на офицера. Плътният хор от мъжки гласове ту се извисяваше, ту затихваше, произнасяйки думите на зловещия, тъжен химн, който им обещаваше само болка, страдание и горест. Прозвучаха и последните стихове от яростната молитва за геройска смърт в боя, след което войниците отпуснаха оръжието си.
Взводният им даде „свободно“, офицерът мина покрай колата, без да ме погледне, и влезе в същата врата, където потъна и моят спътник, сержантът. Докато ме подминаваше, открих, че този офицер е Джеймтън Блек.
Миг след това сержантът се показа и ме извика. Куцукайки с трудно подвижния си крак, аз го последвах в сградата. Влязохме в стая, където върху единствената маса светеха няколко лампи. Джеймтън се надигна и кимна в момента, в който вратата зад мен се затвори. Забелязах на петлиците му цветните нашивки на командващ.
Докато му подавах акредитивните си писма през масата, светлината ме заслепи. Отстъпих и замигах, стараейки се да разгледам лицето му. Когато погледът ми отново се проясни, стори ми се, че то е станало по-грубо, по-старо, изпито и измъчено от всичките тези години на фанатизъм. Приличаше ми на физиономията на онзи сержант, който застреля пленниците на Нова Земя.
Най-после очите ми окончателно се оправиха и аз успях да преценя как изглежда в действителност. Мургаво, изпито лице, но не от глад, а по-скоро поради младостта му. Имаше обикновени — да не кажа мъжествени — черти, очите му бяха уморени и мътни, линията на устата — права, но носеше същия отпечатък на умора, макар по тялото му да личеше, че е свикнал да се контролира.
Държеше документите ми, без да ги гледа. Устните му се извиха в подобие на слаба подигравателна усмивка, когато проговори:
— И без съмнение, мистър Олин, сте се снабдили с още толкова документи, които ви разрешават да интервюирате войници и офицери от Екзотика, както и тези, които те са наели от Дорсай и още десетина планети, за да се противопоставят на Божите Избраници?
Усмихнах се. Бях страшно доволен от факта, че го заварвам толкова силен, защото по-пълно щях да се насладя на пречупването му.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Втренчих се в него през трите метра, които ни разделяха. Взводният, който уби пленниците на Нова Земя, също говореше за Божите Избраници.
— Погледнете под документите, предназначени за вас, и ще видите и другите. Агенцията и нейните сътрудници са неутрални. Не заставаме на ничия страна.
— Ами? — по мургавото му лице ясно бе изписана иронията, вложена във въпроса му. — Истината също не подбира на чия страна да застане.
— Точно така, командващ. Само дето понякога има спорове на чия страна е тя. Вие сте завоеватели в един свят, чиято планетна система вашите прародители никога не са колонизирали. Срещу вас са наемниците на две могъщи планети, които не само че са от системата на Процион, но и имат договорни задължения да пазят младите светове, какъвто е Света Мария. Не съм убеден, че истината е на ваша страна.
Той леко поклати глава.
— Не очакваме да ни разберат онези, които не са Избрани — чак сега погледна документите в ръцете си.
— Ще възразите ли, ако седна? Кракът ми не е в ред.
— О, разбира се — посочи ми стол и когато седнах, и той се отпусна на своя. Малко встрани от листовете пред него забелязах литография на една от техните църкви без прозорци — характерна за Сдружението постройка. Несъмнено имаше стойност за него. Пред църквата стояха трима души — възрастни мъж и жена и момиче на около четиринадесет години. Всички си приличаха с Джеймтън. Вдигна очи от документите ми и забеляза накъде гледам. Хвърли бърз поглед на литографията и отново се зачете.
— Доколкото разбирам — отново вдигна очи към мен, — трябва да ви осигуря съдействие и жилище. Имате ли нужда от кола и шофьор?
— Благодаря. Колата под наем, която ме чака отвън, ще свърши работа. Мога да я управлявам и сам.
— Както искате — отдели документите, предназначени за него, а останалите ми върна. След това се наведе към комуникатора, монтиран върху масата.
— Сержант!
— Сър? — веднага се отзова някакъв глас.
— Стая за един мъж, цивилен. Персонално място на паркинга за колата му.
— Слушам, сър!
Джеймтън ме погледна през масата — разбрах, че очаква да си тръгна.