— Ето! — Геоф се беше върнал на мястото си и дискретно пусна нещо в ръката й.
Лиз-Ан погледна първо прашката, а после него, широко отворила очи от изненада. Той се усмихна, а после й подаде парче сирене.
— Няма камъни — каза той. — А и не бих искал да хвърлиш някой към лейди Елспет.
Лиз-Ан погледна към другия край на залата. Рейналф отново се беше посветил на дамата. Да, ако имаше камък, изкушението щеше да е голямо. Един премерен удар щеше да е от полза за момичето.
— Да — каза тя и прокара пръсти по кожата, — ще е по-добре, ако ти покажа навън.
— Сигурен съм, че и без камък можеш да ни покажеш как се използва оръжието — предизвика я Роланд.
— Да — отговори тихо тя и се отмести, за да може и той да вижда.
Направи сиренето на топка и го постави в средата на кожата.
— Ако предположим, че това е камък, трябвала се постави точно така.
Скуайърите си размениха весели погледи. Роланд беше поставил ръка на устата си, за да не се вижда, че се смее. Лиз-Ан им се закани с пръст.
— Много е важно как се разполага камъкът. Защото ще искате да уцелите мишената, нали?
Те кимнаха и се наведоха напред.
— Пръстите се прекарват през примките… виждате ли? — Тя им демонстрира как да хванат прашката. — Не прекалено здраво, защото, когато дръпнете…
Рейналф кимна благосклонно на нещо, казано от Елспет, погледна към Лиз-Ан и силно смръщи чело при гледката, която видя Роланд и Геоф буквално се притискаха в нея, главите им бяха сведени над скута й. Тя им говореше оживено, а те кимаха усилено с глави. Когато ръцете й се показаха над масата, той успя да види само нещо дълго и тясно, преди те отново да се скрият под плота. Не можеше да каже какъв е предметът на разговора им, но реши, че не му харесва. Ядоса се още повече, когато след няколко минути чу смеха на Лиз-Ан. Обърна се и видя, че двамата младежи й се усмихват, отново попаднали под нейната магия. До края на закуската Рейналф непрекъснато поглеждаше към тяхната маса, но не успя да види онова, което Лиз-Ан криеше. Когато най-после приключиха, той се извини и тръгна направо към нея, но Уолтър го пресрещна.
— Трябва да говоря с вас, милорд — каза неговият подчинен тихо, така че само Рейналф го чу.
Рейналф с мъка откъсна очи от Лиз-Ан, която двамата младежи държаха за ръцете, за да й помогнат да стане от стола.
— Толкова ли е спешно, че не може да почака?
Уолтър погледна многозначително към Лиз-Ан, която беше причината за неговото раздразнение. Стисна решително устни и пристъпи напред.
— Отнася се за преговорите, които крал Хенри ви изпрати да водите — напомни му той.
Рейналф се намръщи.
— Добре, но първо трябва да се погрижа за други неща. Ще се срещнем след малко в конюшнята.
Уолтър кимна и се отдръпна, за да стори път на господаря си. Геоф, Лиз-Ан и Роланд срещнаха Рейналф в средата на залата.
— Господи, мило… — подхвана Геоф.
— Забавлявахте ли се? — прекъсна го Рейналф. Застана, разкрачил широко крака и скръстил ръце на гърди.
Усмивката на Геоф моментално се стопи. Той сведе поглед към пода.
— Милорд, лейди Лиз-Ан само ни показваше как се държи прашка. Тя знае много за…
— Прашка! Нима не си взехте поука от онзи път, когато тя успя да ви избяга? Не ви ли дойде наум, че може да я насочи към вас?
Лиз-Ан заобиколи Геоф и се повдигна на пръсти.
— За разлика от някои други, твоите скуайъри няма да сглупят два пъти, милорд.
Тя сложи прашката в ръката му и надменно му обърна гръб. Рейналф разтвори пръсти и сведе поглед към тях. Изкриви устни, когато буцата сирене падна на пода. Незабавно беше погълната от слабо, дори мършаво куче, което после доволно изтича в ъгъла.
— Значи сте си взели урок — обърна се Рейналф към Геоф и потупа младежа по гърба. — Но за в бъдеще оставете мъжете да ви учат на бойните изкуства.
Геоф се усмихна и пое подадената му прашка. Рейналф хвана Лиз-Ан за ръката и им подхвърли през рамо:
— И не я наричайте „лейди“. Тя вече не е такава.
Лиз-Ан се преструваше на спокойна, докато стигнаха в стаята. Седна в края на леглото и зачака упреците му.
— Какво беше намислила този път, Лиз-Ан?
Тя кръстоса глезени и започна да люлее крака.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, тъй като тя продължи да мълчи.
Тя поклати глава, стисна здраво устни и вдигна поглед към тавана.
— Добре — каза той, с което я изненада. — Сега нямам време да обсъждам това с теб, но те уверявам, че по-късно отново ще повдигна въпроса.