Володя слушаше и в тежък напрегнат размисъл почесваше слепоочието си.
— Мълчат и обичат усамотяването само много гордите хора — продължи Нюта, като махна ръката му от челото. — Вие сте горделивец, Володя. Защо гледате така накриво? Бъдете любезен да ме гледате право в лицето! Хайде де, непохватнико!
Володя реши да заговори. Поиска да се усмихне, но долната му устна затрепера, той замига с очи и пак протегна ръка към челото си.
— Аз… аз ви обичам! — промълви той.
Нюта вдигна учудено вежди и се засмя.
— Какво чувам?! — изпя тя, както пеят оперните певици, когато чуят нещо ужасно. — Какво? Какво казахте? Повторете, повторете…
— Аз… аз ви обичам! — повтори Володя.
И вече без всякакво участие на волята си, без нищо да разбира и да съобразява, той пристъпи към Нюта и я хвана за ръката над китката. Пред очите му притъмня и в тях бликнаха сълзи, целият свят се превърна в една голяма хавлиена кърпа, от която се носеше мирис на баня.
— Браво, браво! — чу той весел смях. — Но защо мълчите? Искам да говорите! Е?
Като разбра, че не му пречат да държи ръката, Володя погледна засмяното лице на Нюта и несръчно, неудобно я прихвана с двете си ръце през кръста, при което китките му се срещнаха на гърба й. Той я държеше през кръста, а тя, отметнала ръце на тила си и открила трапчинките на лактите, поправяше прическата си под забрадката и говореше със спокоен глас:
— Вие, Володя, трябва да бъдете сръчен, любезен, мил, а такъв можете да станете само под влияние на женска среда. Колко обаче е грозно… злобно лицето ви. Трябва да говорите, да се смеете… Да, Володя, не бъдете темерут, вие сте млад и ще има време да се нафилософствате. А сега ме пуснете, че си тръгвам! Хайде, пуснете ме!
Тя освободи без усилия кръста си и като си тананикаше нещо, излезе от беседката. Володя остана сам. Той приглади косата си, усмихна се и прекоси беседката няколко пъти, после седна на скамейката и се усмихна още веднъж. Беше му толкова срамно, та чак се учудваше, че човешкият срам може да достигне до такава болезненост и сила. От срам той се усмихваше, шепнеше някакви несвързани думи и жестикулираше.
Срамуваше се, че току-що се бяха отнесли с него като с момче, срамуваше се заради плахостта си, а главно защото се беше осмелил да прегърне порядъчна омъжена жена през кръста, макар нито поради възрастта си, нито поради външните си качества, нито поради общественото си положение да имаше, както му се струваше, някакво право на това.
Той скочи, излезе от беседката и без да се оглежда, се запъти навътре в градината, по-далеч от къщата.
„Ах, по-скоро да се махна от тук! — мислеше, като се хващаше за главата. — Боже, само по-скоро!“
Влакът, с който трябваше да заминат двамата с maman, тръгваше в осем и четиридесет. До тръгването имаше около три часа, но той с удоволствие би отишъл на гарата още сега, без да дочака maman.
Минаваше седем часа, когато тръгна към къщата. В цялата му фигура се четеше решителност: каквото ще става, да става! Реши да влезе смело, да гледа открито, да говори високо, без да обръща внимание на нищо.
Прекоси терасата, големия салон и се спря в гостната, за да си поеме дъх. Оттук се чуваше как в съседната столова пият чай. M-me Шумахина, maman и Нюта говореха нещо и се смееха.
Володя се ослуша.
— Уверявам ви! — говореше Нюта. — Не можех да повярвам на очите си. Когато започна да ми се обяснява в любов и дори, представете си, ме хвана през кръста, не можах да го позная. Но знаете ли, че има похват! Когато ми каза, че е влюбен в мен, в лицето му имаше нещо диво, като у черкез.
— Нима! — ахна maman, като се заливаше от смях. — Нима! Как ми напомня баща си.
Володя изтича обратно навън и изскочи на чист въздух.
„Но как могат да говорят на глас за това? — терзаеше се той, пляскаше с ръце и гледаше с ужас към небето. — Говорят на глас, хладнокръвно… И maman се смее… maman! Боже мой, защо си ми дал такава майка? Защо?“
Трябваше обаче на всяка цена да влезе вътре. Обиколи два-три пъти алеята, поуспокои се и влезе.
— Защо не идвате навреме да пиете чай? — попита строго m-me Шумихина.
— Извинявайте, аз трябва… аз си тръгвам — замънка той, без да вдига очи. — Maman, вече е осем.
— Тръгвай сам, детето ми… — каза нежно maman, — аз оставам да спя у Лиля. Сбогом, моето момче… Дай да те прекръстя…
Тя прекръсти сина си и като се обърна към Нюта, каза на френски: