— Гриша, млъкни, ще се скараме!
— Нямам такова намерение засега!… Ех, ти, Микеланджело! — Гриша хвана изотзад приятеля си през кръста и го понесе като чувал из двора. Зарко риташе с крака, махаше смешно с ръце, но не можеше да се откопчи от набития и здрав като млад мечок Гриша.
Като се измори, Гриша го занесе на предишното му място до статива, където Зарко бе започнал да рисува пейзаж, и с комичен реверанс се извини:
— Прощавай, Зарич, ама много ми е весело днес! Маргарита казала на едно място, че най-много на света обичала спортистите, защото били силни…
— Съмнявам се дали ще обича такива мутри като твоята! — каза престорено сърдит Зарко, като размиваше зелена акварелна боя за пейзажа си.
— Ама чакай, защо мислиш така? — засегна се Гриша и като извади от джеба си огледалце, старателно започна да приглажда с плюнка щръкналата си, неотдавна подстригвана коса. — После тя, Маргарита, казва, че много обичала ябълки. А ние, нали знаеш, имаме в двора ей такива «кюстендилки». Утре ще избера и ще й занеса в училище най-голямата…
Зарко се изправи, изгледа от краката до главата своя влюбен приятел, напуши го смях от неговата пъпчива чипоноса муцунка, но успя да запази сериозния си вид и каза:
— И все пак тя няма да те хареса!
— Защо? — облещи големите си черни очи Гриша.
— Защото нямаш мустачки! — И докато Гриша разбере какво става, Зарко му мацна с четката под носа едни тънки зелени мустаци.
Гриша се погледна в огледалото и се разсърди не на шега:
— Ех, ти, Микеланджело! В друго може и да не успееш, ама мустаци непременно ще се научиш да рисуваш!
От този ден Гриша започна шеговито и безобидно да го нарича Микеланджело.
В началото Зарко се сърдеше, молеше го да забрави тази шега, но после някак си неусетно свикна и престана да се дразни.
Всичко това бе не много отдавна — през есента, когато току-що бяха започналиучилище. Но сега, ако някой отново би задал на Зарко същия въпрос — кое единствено от трите си най-любими занятия би предпочел, — той не можеше да избере нищо друго освен четенето. Та дори и това той не можеше да върши сам — трябваше някой друг да му чете.
Сутрин, след като минеше лекарската визитация и след като се върнеха от превързочната, Зарко лягаше удобно на леглото, като внимаваше да не докосне случайно нещо с ръцете си. Майка му сядаше на стола до него и започваше да чете с тих, но прочувствен глас. Той слушаше и забравил всичко на света, се пренасяше в чудни далечни страни, където обикновени прости хора, надарени с необикновена воля, се бореха и побеждаваха много по-силни врагове, където невръстни деца изпадаха в страшни беди, но накрая все пак доброто вземаше връх над злото.
В болницата имаше голяма библиотека и Магда дълго се ровеше из нея, за да намери нещо подходящо за сина си. А това в книгите, което можеше да разстрои или отчае момчето, майката ловко прескачаше при четенето, или пък вместо него съчиняваше друго.
Не оставаше безучастен в тази работа и Данилич. Той слушаше внимателно и като прекъсваше често майката, започваше с жар да разказва някаква твърде интересна, уж действителна случка, в която непременно участвуваха безръки или безноги момчета, които благодарение на силната си воля постигаха удивителна сръчност и майсторство.
Зарко искрено съчувствуваше на нещастните недъгави и страдаше заедно с тях, а накрая от все сърце се радваше, когато те по някакъв начин отново ставаха щастливи.
Но той никак не можеше да си представи какво би правил, ако сам нямаше ръце. Наистина, своите ръце Зарко чувствуваше странно олекнали, но дори и през ум не му минаваше за това, което всъщност бе станало с тях. Колкото повече заздравяваха раните, толкова по-ясно той чувствуваше болките поотделно: боляха го палците, показалците, всеки пръст, всеки нокът, усещаше понякога нетърпим сърбеж по дланите. Но веднага, щом като влизаха в действие двигателните нерви и някой от «пръстите» помръдваше, целите ръце пламваха в непоносими болки. Затова той се стараеше да не ги «движи», да не докосва с тях нищо.
И все пак рано или късно Зарко трябваше да разбере страшната истина.
12
Един хубав ден в началото на април Зарко, както обикновено прикрепван леко от майка си, отиваше на превръзка в очната клиника. Пролетното слънце щедро разливаше топлина, галеше с лъчите си разпъпилите се вече фиданки в градината, старите липи, цветята, райграсовите чимове на остроумно направените градински фигури и лехи. Из въздуха се носеше ухание на зюмбюл, на зелена трева, на прясно разкопана земя. Прехвърчаха с весело бръмчене пчелички, караха се припряно из клоните на дърветата врабчета, подвикваха някъде в далечината играещи деца.