Не се отчая само Гриша. Той много страдаше за другаря си. Искаше поне веднъж да го види, да поговори с него, да го окуражи в тия трудни часове. Гриша няколко пъти прави опит да се промъкне вътре заедно с възрастните посетители. Но бдителното око на Горилата веднага го забелязваше и той трябваше да се връща още от широкото стълбище, където имаше достатъчно място за бягане и гоненица. Помъчи се после да спечели приятелството и благоволението му с подаръци. Донесе му два пъти по една от най-хубавите ябълки, които пазеше за подарък на Маргарита. Но бай Димо ги скътваше грижливо в чекмеджето на своята маса, навярно за някое свое дете или внуче, а после потриваше доволен ръце, усмихваше се с малките си хитри очи и казваше:
— И днес не мога да те пусна, още не е разрешено! Ела друг път… ще видим…
Следващия път портиерът пак не го пусна. Тогава Гриша реши, че все пак приятелството му с него е доста напреднало и че ако някак си успее да се вмъкне вътре, той няма да го изпъди вече, или пък и да го изпъди, това ще стане някак по-безобидно, без пръчка, без метла или издърпване на уши. Затова, като го издебна, че отива на отсрещния тротоар да си запали цигарата от един пушач, Гриша изведнъж се шмугна край една излизаща санитарка и с всички сили хукна нагоре по белите мраморни стълби. Ала той още не бе успял да види дори и номера на стаята, в която се намираше неговият приятел, когато мечешката лапа на Горилата го пипна изотзад за яката и той увисна във въздуха.
— Ти от дума не разбираш ли, бе! — каза бай Димо и го понесе навън, както ловец носи жив заек.
Гриша размахваше във въздуха юмруци, крещеше, караше се, но не можеше нищо да направи — краката му едва-едва се докосваха до пода. И добре, че навън нямаше нито един негов познат, да го види в това смешно и унизително положение — инак би потънал в земята от срам.
От баба Гуна Сингерката, която бе ходила вече няколко пъти в болницата, Гриша разбра, че Зарко наистина е останал без ръце, но че сега е по-добре и скоро щели да му свалят превръзката от очите. Това много го зарадва, но го и разтревожи, защото знаеше каква страшна трагедия щеше да преживее неговият най-добър другар. Той искаше поне сега, в този тъй тъжен момент, да бъде при него.
В неделя по пътя за болницата Гриша прехвърли в главата си всички възможни планове и комбинации, с които би могъл да надхитри бай Димо. Но нищо свястно и сигурно не можа да измисли. Той искрено се ядосваше, загдето природата го бе създала такъв дребен на ръст: инак би се опитал да излъже, че е по-възрастен.
Напразни бяха обаче всички ядове. Когато момчето стигна пред входа на хирургическото отделение на болницата, там намери председателката на женското дружество Вера Кайтазова. Тя разговаряше нещо с бай Димо, а после му остави някакъв пакет и тръгна да върви.
— При Зарко ли ходихте? — попита я Гриша.
— При него идвах — каза тя, — но днес не позволяват при него посещения.
— Даже и на възрастни?
— И на възрастни. Случило се е, изглежда, нещо, но не зная какво. Сам Зарко казал, че не иска никой да го посещава.
Това загрижи и озадачи Гриша. Какво се бе случило? Сигурно някой от посетителите е огорчил Зарко и затова сега той не иска никой да дохожда при него. Сигурно е така! «Инак не може да бъде!» — мислеше си момчето. Ех, да знаеше само кой е наскърбил приятеля му! Така би му платил, така би му отмъстил, че никога вече да не го забрави…
Той отиде в градинката да си отпочине, преди да тръгне обратно за в къщи. Намери свободно място на една скамейка, на която седяха само двама души — стара бабичка и някакво малко, бузесто момче в болнична пижама и болничен халат, което държеше между коленете си две дървени патерици. Гриша беше сигурен, че това са баба и внук, но се излъга. Те седяха като чужди един на друг и не си продумаха нито дума. А после бабата стана и си отиде.
Гриша се премести по към средата на скамейката. Искаше му се да се запознае с това момче, да поговори с него — може би то щеше да знае нещо за Зарко.
— Ти от хирургията ли си? — приятелски се обърна той към него.
— Да — каза просто и с готовност момчето.
— Чакаш ли тук някого?
— Не.
— Отдавна ли си в болницата?
— Да.
Гриша се ядоса от това само «да» и «не» и още малко щеше да избухне с някакви обидни думи, но се въздържа:
Искаш ли да се запознаем?
— Очен!
— Аха, значи не си българин? — досети се Гриша. — Как се казваш?