— Джура Симич, хърватин.
— А аз се казвам Гриша Радоев.
— Аз тебе май че те познавам! — каза хърватчето на сравнително не лош български език.
— Познаваш?! — учуди се Гриша. — Че отде ще ме познаваш.
— Нали ти изпращаше ей такива големи ябълки?
— Чакай, чакай! Какви ябълки съм изпращал, на кого съм ги изпращал? — заинтригува се Гриша.
— На Зарко от нашата стая.
Гриша подскочи от изненада.
— Ама ти истина ли говориш? Значи, със Зарко сте в една стая?
— В една!
— Лъжеш! Аз никакви ябълки не съм му изпращал.
— Може пък дядо Димо, портиерът, да е сгрешил… — съгласи се хърватчето.
— Чакай, чакай… — хвана се за главата Гриша. — Така, значи, ябълки е получил Зарко от мене?
— Да. Две, ей такива големи. И аз ядох от тях.
— Хм!… Виж ти какъв бил тоя дядо Горила — учуди се Гриша, а после седна при Джура. — Разказвай, разправяй по-скоро за Зарко!
Хърватчето помълча, помисли, а после въздъхна и започна бавно и развълнувано:
— Вчера прогледна. Много му е мъчно за ръцете. Снощи цяла нощ плака. И сега още плаче. Никого не ще при себе си. — Джура замлъкна.
Не зададе друг въпрос и Гриша. Той опря лакти на колената си и се замисли. От очите му закапаха едри сълзи. Той си спомни колко хубаво рисуваше Зарко, как пъргаво и ловко играеше волейбол, как караше ски и как майсторски умееше да изреже от борова кора статуйка, да направи всякаква играчка. С какво и как вече той ще върши това? А как ще се храни, как ще се облича без ръце? Наистина, страшно е дори само да си помислиш!
— А какъв другар е само да знаеш? — тихо каза Гриша през сълзи. — За приятеля си е готов и в огъня да влезе?… — Той помълча, подсмръкна с нос, избърса с опакото на ръката си сълзите и додаде: — Той ме спаси от смърт.
— От смърт? — с любопитство запита Джура.
— Ами че да! Без малко не се удавих! — потвърди Гриша и започна да разказва: — През време на бомбардировките ние бяхме евакуирани в едно малко градче край река Панега. Там беше и Зарко с майка си. Ние с него още от малки другарувахме, но там се сприятелихме още повече и си дадохме клетва за приятелство и вярност до смърт. Един ден през миналото лято двамата излязохме на разходка. Вървяхме самички все нагоре покрай брега на Панега. По едно време гледам долу — малък вир.
«Хайде — викам, — Зарко, да се окъпем тук.»
«Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се виждат насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.»
Ама такъв съм си аз, твърдоглав! Кой знае какъв инат ме хвана тогава и му викам:
«Не е дълбоко, най-много — до кръста. Аз ще се окъпя, а пък ти, ако щеш.»
Той седна на един камък край брега да ме почака, а аз се съблякох и за да му покажа, че не съм страхлив като него — бух, изведнъж и с двата крака във вира. А то, братко мой, наистина било дълбоко! Ха сега да стигна дъното, ха след малко — няма и няма дъно! Усещам по едно време, че водата ме издига нагоре. Започнах да греба с ръце, да ритам с крака. Ама и сега пак същото: ха да стигна горе, ха след малко — няма и няма! А задушавам се вече без въздух! Изскачам най-после над водата, разтърсвам глава, отварям уста да поема въздух, но току ме завъртя нещо изведнъж, дръпна ме надолу и хоп — глътнах вода! Въртоп! Страшно нещо!… «Е, свърши се, Гриша!» — викам си и повече нищо не запомних.
Когато се свестих, гледам — лежа на пясъка до самата вода, а над мене — Зарко, Размахва ми ръцете, краката, натиска ми корема. А целият той — мокър. От бързане не успял да се съблече, смъкнал само куртката си и едната обувка, а другата се изхлузила във водата, не можахме да я намерим.
Питам го после:
«Защо бе, Зарич, си направил това, та нали и сам щеше да се удавиш?»
«По-добре — казва — и двамата да се удавим, отколкото да стоя и да гледам как ти загиваш. Аз — казва — клетва за вярност съм дал.»
Прегърнахме се тогава, целунахме се. И двамата плакахме от радост.
— Ето такъв другар е той, моят Зарич.
Джура бе подпрял глава на патериците си и в очите му блестяха сълзи.
— А колко ли много страда сега! — въздъхна Гриша.
— Не иска да живее без ръце! — каза хърватчето.
— Ако можеше, веднага бих му дал едната си ръка! — скочи развълнуван Гриша. — Ето, те и без друго нямаше да ми трябват сега, ако не беше ме спасил — простря той напред двете си ръце.
— Вот и молодец! — разнесе се зад тях плътен мъжки глас.
Джура и Гриша се обърнаха. Зад тях седеше! Николай Данилич. Увлечени в интересния разговор, двете момчета не бяха чули кога той се бе приближил.