Зная, тежко ти е — подхвана отново Данилич. — Впрочем, да умреш, ти всякога можеш — и днес, и утре, и след двадесет години… Никой не може да ти попречи. Но да се родиш пак, ей, братко, не можеш!… Глупаво е, според мен, да умреш като стогодишна баба: «Ела, господи, прибери ми душата!» Ти не си малък и трябва сам да разбереш. Няма господ, няма друг свят — има само дълбок трап и… червеи. Ну, ти попробвай, поживей, макар и така, доколкото силите ти стигнат. А може би пък животът не е така страшен, както ти си го представяш. Има сега кой да се грижи за тебе и за всички като тебе — вашата нова държава. И ти има за кого да живееш: за майка си, за обществото, за другаря си… Ах, каква добра майка и какъв другар имаш ти, брат! В неделя случайно се запознах с Гриша.
— С Гриша? — промълви тихо Зарко, увлечен всецяло от думите на Данилич и забравил всичко на света.
— Разкажи, Джура, какво каза онзи ден Гриша в градинката? — обърна се Данилич към хърватчето.
«Аз с радост бих му дал едната си ръка!» — звънко издекламира Джура.
— Виждаш ли какъв човек, виждаш ли какъв славен другар? Даже само за него заслужава да живееш. Такъв никога няма да те остави в беда!…
Вратата се отвори и в стаята влезе Магда. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. След нея се показа санитарката леля Трендафилка, добродушна, едра и червендалеста жена, която с едната си ръка дърпаше сервитьорката количка с обеда, а другата весело размахваше напред:
— Варда-а! Лапаницата пристига! Разпущай народе, коланите, тоя път велико ядене ще падне!
Джура със светнали очи гледаше изкусно наредените на количката порцеланови чинии, от които се вдигаше апетитна пара, и бързо-бързо преглъщаше слюнките си. А Данилич се премести на своето легло и се зае да разчисти нощното си шкафче, което му служеше за масичка.
Майката бавно се приближи до обикновеното си място и се отпусна уморено на стола. За нея идваше пак един от ония мъчителни моменти, когато трябваше напразно да моли и увещава сяна си да яде.
Зарко дълго гледа нейните бели коси, потъмнялото й измъчено лице и най-после каза:
— Мамо, искам да ям!
Тя се стресна, сякаш не вярваше на ушите си.
— Искам да ям! — повтори Зарко.
— Вот и молодец! — извърна се зарадван Данилич. — Така, виж, заслужаваш пак да те обичам!
15
Една сутрин, когато Зарко се връщаше от превързочната сам — майка му го бе оставила за малко и бе излязла за някои дребни покупки, — пред входа на болничната сграда видя многоместна военна кола. Около нея се суетяха съветски войници. Едни разговаряха високо и оживено с наизлезлите болни, други си стискаха ръце с тях, трети се прегръщаха, отправяха си благопожелания, разменяха си адреси.
Зарко се спря на няколко крачки от колата, гледаше с любопитство и се чудеше какви са тия войници и защо са дошли тук. Но изведнъж между тях той зърна един необикновено рус, с патерици войник.
— Бате Миша! Михаил Карпович! Извика Зарко и се завтече към него: — Ти къде? Защо си облечен така?
Отивам си, Захарий!
— Как, отиваш си? Изписват ли те вече?
— Не! Преместват ни в съветския госпитал.
— Преместват ви? Тебе и кого друг?
— Всички!
Зарко се огледа наоколо и едва сега видя, че това бяха съветските войници от стая номер дванадесет.
— А чичо Николай? И той ли идва с вас?
— Да! И Николай Данилич!
— А къде е той?
— Тук някъде…
Зарко постоя миг-два като зашеметен, а после, без да каже повече нито дума, изтича, колкото му стигаха силите, нагоре по стълбите. Несвикнал още с бързи и резки движения, той скоро се измори и в коридора забави крачки пред вратата на стаята се спря, за да си отдъхне, после се отдръпна, за да натисне с лакът дръжката, но тутакси се отпусна: не му достигаха сили. Отвътре се чуваше как Данилич се сбогуваше с болните:
— Прощавайте, другари! Желая ви бързо оздравяване!
— На добър час, Данилич! Бъди здрав!
— Ще ни бъде мъчно без тебе, Николай! Свикнахме като братя!
— И на мен ще ми бъде мъчно!… Добри другари сте вие!… А тук, на това легло, аз много, много изживях!… Привързах се към Захарий! Обикнах го! Като че ли моят Федка лежеше до мен!… — тук гласът на Данилич трепна и затихна, не можеше да се чуе повече.
Гореща вълна плисна лицето на Зарко. Той чувствуваше, че още малко и ще се разридае с глас. И вместо да влезе в стаята, с бавни крачки тръгна назад. При изхода, където имаше скамейка, той седна, прислони чело до хладната стена и остана така неподвижен. За него сега не съществуваше нищо. Не виждаше как болни минават, заглеждат го с любопитство и отминават, не чувстваше как някои го питат какво му е и не се ли нуждае от помощ.