Отвън нетърпеливо и настойчиво шофьорът сигнализираше с клаксона, че е време за тръгване, и тези звуци жестоко както с нокти дращеха душата на момчето:
«Чичо Николай си отива!»
От стая номер четиринадесет излезе голяма група от болни, които изпращаха Данилич, но той не видя и тях. Не го забелязваха още и те зад големия стъклен шкаф в коридора.
— Съжалявам, много съжалявам, че не можах да видя Захарий! А другарите изгубиха търпение, не чакат! — чуваше се гласът на Данилич.
Зарко се откъсна от стената, поривисто се хвърли към своя приятел, прегърна го с късите си забинтовани ръце и прилепи мокрото си лице към гърдите му. Опита се да каже нещо, но от устните му се изтръгна само стон.
Изненадан и развълнуван, Данилич го притисна със своята единствена ръка до себе си, искаше да му каже нещо мило, ободрително, но сякаш солена буца бе засъхнала на гърлото му и той чувствуваше, че не ще може да произнесе нито дума. А толкова много искаше да му говори в тези последни минути, толкова хубави и напътствени думи искаше да му каже!
Хората наоколо стояха мълчаливо, с наведени глави. Тежко беше да се гледа как снажният съветски офицер с искряща на гърдите му златна звезда често-често преглъща и се мъчи да задържи сълзите си, притискайки до себе си слабичкото тяло на момчето в болничен халат.
Отвън отново нахлу гласът на клаксона, а заедно с него дотича и Джура:
— Чичо Николай, хайде! Моторът е запален. Само тебе чакат!
Данилич тежко въздъхна:
— Довиждане, Захарий!… — Той долепи устни до косата на момчето, остана така дълго, а после отново въздъхна: — Прощавай, сине! — и като се откъсна с мъка от него, с бързи крачки се отправи към изхода.
— Чичо Николай! — сподавено извика Зарко, направи крачка-две и се спря с протегнати напред ръце.
Изтича навън Джура, а след него побързаха и другите.
— На добър час!
— Бъдете здрави!
— Не ни забравяйте! — чуваха се гласове отвън.
Шумът на мотора се усили, а после бързо-бързо започна да заглъхва в далечината.
Зарко си отиде в стаята, легна на леглото, покри се през глава с одеялото и даде воля на сълзите си.
Върна се след малко и Джура. Той разказваше как тържествено изпратили руснаците, как болните ги отрупали с цветя и как той тичал чак до външната врата след колата, а Данилич крещял:
— Поздрави Захарий! Кажи му да бъде твърд! Преди да замина за Съветския съюз, аз непременно ще го посетя, зная му адреса.
Но Зарко мълчеше, сякаш нищо не чуваше.
16
На освободеното легло сестра Филипова настани нов болен. Това беше едно дребно, плешиво, сбръчкано от годините, извънредно капризно старче, което страдаше от обикновени циреи по седалищните части и което непрестанно са оплакваше, че не му обръщат достатъчно внимание:
— Ох, много боли! Ох, ще умра! Ох, сестро, къде пак се запиля? Викайте я бе, хора, кажете й, че дядо й Вачо умира! Оох, лош народ, брей! Та нали затова й плащат, нали за това държавни пари яде, тука, при болните, да седи, а тя, — бог я знае къде се разхожда!
Каквото и вкусно ядене да му донасяха, дядо Вачо все намираше нещо да не му хареса: ту че е безсолно, ту студено или много горещо, ту пък изведнъж си въобразяваше, че му е, загорчало в устата и че това е видите ли, отрова, която някой нарочно е сипал в яденето му, за да го отрови и да се отърват от него, старият и уж ненужен вече човек. Още от първия ден на постъпването му болните започнаха да го наричат вместо дядо Вачо дядо Рачо. Измисли му този прякор Джура. И наистина, старчето напълно оправда новото си име. Всичко у него беше рачешко: и дългите му щръкнали мустаци, и костеливите му възловати ръце, и плешивата му лъскава глава, и самият му характер на сприхав, твърдоглав и опак човек.
В началото Зарко много се дразнеше от неговите постоянни оплаквания и мърморене, но после свикна. Беше му дори забавно и весело да го слуша.
Дядо Вачо лежеше по корем, защото циреите не му позволяваха да се обърне по гръб. Главата му се опираше на съвсем ниска възглавница и поради това той нямаше възможност да гледа нищо друго в стаята освен нощното си шкафче, малка част от голата стена и висящото на шнур бутонче на електрическия звънец. Може би това го предразполагаше да мисли само за едни и същи неща, само за болестта си, и той беше уверен, че непременно ще умре. А само при мисълта за това той изпадаше в панически ужас и единственото си спасение виждаше в електрическия бутон. Той пресягаше с костеливата си, прошарена с изпъкнали сини жилки ръка, хващаше го и натискаше бялото копче дотогава, докато в болницата се вдигнеше истинска тревога. Тичаха санитарките, тичаха сестрите, тичаха лекарите, а нерядко дотичваше и бай Димо, изплашен, че някъде може да е избухнал пожар. А когато всички се съберяха около леглото му и с трепет очакваха да видят нещо страшно и съдбоносно, дядо Вачо започваше една от своите безконечни обвинителни речи: