Выбрать главу

Джура се чувствуваше вече напълно здрав. Неговите счупени кости бяха окончателно зараснали и той ходеше свободно без патерици, подпирайки се само на едно дряново бастунче, което му бе подарил портиерът бай Димо.

Зарко и Джура сега рядко се задържаха в стаята. Наметнати с болничните си халати, те с часове седяха на скамейките в градинката или се разхождаха из двора и разговаряха за най-различни неща. Но напоследък пред тях все по-настойчиво изпъкваше един важен и труден въпрос. Ето, след изписването Зарко ще си отиде у дома. Ами Джура? Той няма тук нито роднини, нито някакви близки. Къде ще отиде, как ще живее?

— Знаеш ли какво, Джура? — каза веднъж Зарко. — Ела да живееш у нас. Мама много те обича. Аз ще поговоря с нея. Тя няма да откаже.

— Не! — тъжно поклати глава хърватчето. — Трудно ще й бъде. Вие и без това сте толкова бедни!…

— Глупости!

— Не е глупости!… Аз тук се научих много да ям…

— Тогава къде ще отидеш?

— Не знам!… — очите на Джура се напълниха със сълзи.

Но тревогите на двете момчета се оказаха напразни. Не много след този разговор в болницата пристигнаха с лека кола един мъж и една жена от Централния комитет на Българската помощна организация. Доведе ги при Джура сам управителят на болницата доктор Боев.

— Здравейте, другарю Симич! — каза с приветлива усмивка жената.

— Здравейте! — смутено и поуплашено отговори Джура и колебливо посегна към подадената му ръка.

— Как си, оздравяха ли вече краката? — ръкува се с него и мъжът, като назова името си — Огнянов.

— Оздравяха! — все още учудено каза момчето.

— Ние научихме, че ти си бил тук много мирен и послушен — подхвана пак жената. — Затова дойдохме да те видим и да ти предадем поздравите на двама твои приятели.

— Кои са те? — оживи се Джура. — Откъде са?

— От фронта — каза мъжът и като извади от вътрешния джеб на сакото си измачкано войнишко писмо, допълни: — Пишат до нас, до Централния комитет на помощната организация, ония двама наши войници, които са те спасили и изпратили тук. Интересуват се за здравето ти и молят да се погрижим ние за тебе.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита жената. — Ще те заведем на едно място, където има много такива момченца и момиченца без родители. Пострадали са също като тебе от фашизма и войната. Ще имаш там квартира, облекло — всичко необходимо. Ще ходиш и на училище. Искаш ли?

Джура мълчеше. Той погледна жената, погледна Зарко, който през всичкото време седеше на леглото си и внимателно слушаше, и изведнъж се разплака:

— Искам и аз у дома! Искам да отида при леля Дарина!…

— Е, е! Виж, това не очаквах от тебе! — намеси се с ласкав укор Огнянов. — Има ли сега нещо за плач. Няма. Ще постоиш известно време в пансиона, ще почакаш, а ние ще се погрижим да намерим леля ти Дарина или друг твой близък. Ще им пишем да дойдат да те вземат.

— Наистина ли? — трепна Джура.

— Разбира се! Това е най-лесното нещо, ти само ни кажи адреса на твоята леля.

— Ще ви кажа! И на чика Драгиша ще ви кажа! Той веднага ще дойде! — скочи зарадван Джура.

— Добре! Ето че се разбрахме. Хайде сега приготви се и да вървим.

Джура припна към коридора, намери там леля Трендафилка, която вече бе извадила от гардероба неговите стари парцаливи дрехи, преоблече се набързо и накуцвайки, дотича в стаята без бастун.

— Готов съм! Тръгваме! — извика той, но изведнъж се досети за нещо, постоя, помисли, затършува в нощното си шкафче, където се намираше цялото му имущество. Там имаше три стъклени топчета, няколко винта и бурмички, които бе намерил около гаража в двора, парче автомобилна гума и един дървен «непослушко», който му бе подарила една непозната жена посетителка. Дървения непослушко той подари за спомен на Зарко, а всичко друго напъха в джобовете си и започна да се прощава с всички в стаята. Със Зарко се прегърнаха и дълго не можеха да се разделят:

— Обаждай се! Не ме забравяй!

— Няма! Но и ти недей да мълчиш. За всичко пиши.

— Ще пиша.

— Ай! — извика изведнъж Зарко. — Адреса на Данилич забравих! Нали щеше да ми го препишеш.

Но оказа се, че адресът бе останал в джоба на Джуровата пижама. Доста време трябваше да я търсят в болничните дрехи, които бяха изпратени веднага за пране.