— При това с бинтовани ръце! — каза той гордо с глас. — А когато съвсем заздравеят и се махнат бинтовете, ще бъде още по-лесно.
Навън дървената стълба изскърца. Някой идваше бързо, като вземаше стъпалата по две, и скоро се озова при вратата. Почука.
— Кой е? — обади се Зарко, като изтласка с лакът книгата на пода.
Вместо отговор дръжката на вратата се размърда.
— Кой е? — повтори Зарко.
— Аз съм Зарич, отвори!
— Гриша! — извика зарадван Зарко и замълча.
— Отвори де, глупчо!
— Ключът е зад тебе, на прозореца, отвори си.
Чу се иззвънтяване, сигурно Гриша в бързината си бе изпуснал ключа на пода. После ключалката щракна и миг след това Гриша се хвърли и прегърна своя приятел, като не държеше сметка, че може да му причини болка.
— Зарич! Ах, ти Зарич!…
Те седнаха на кревата прегърнати и Гриша, като помълча малко, избърсвайки с юмрук радостните си сълзи, каза:
— Ама грубиянин си ти Зарич! Вчера ме изпъди! Признай си!
— Не ми се сърди, Гриша.
— Как да не се сърдя? — скочи войнствено Гриша. — От болницата ме пъдеше портиерът, а сега ти! — Той показа юмрук: — Ще ме пъдиш ли пак?
Зарко се усмихна през сълзи.
— Казвай или ще ти разбия носа!
— Няма!
— Ха, така те искам!… Ей, Зарич, рекох «носа», че се сетих за Жоро Кърлежа. Миналата вечер го пердаших, та го скъсах от бой! Чушката му здравата пострада…
— Значи, продължаваш да се биеш? — запита Зарко.
— Ама псува бе, Зарич! — заоправдава се Гриша, като се стараеше да не гледа обезобразените ръце на приятеля си. — Постоянно ми се заканва и псува. Отдавна ме мрази. Заради Маргарита! Дрънка разни глупости пред момичетата. Веднъж му казах, два пъти му казах да не се закача, па миналата вечер на волейболното игрище се счепкахме. — Гриша бе застанал посред стаята и показваше нагледно как двамата с Жоро се боричкали: — Аз държа — и той държи! Аз го ударих — и той ме удари! Ех, леле майчице, че като се ядосах! Един като му светнах под брадата и го съборих на земята. Па бой, па бой! То добре, че дойдоха Пешо и Мангето да го отърват, инак не знам какво щеше да стане!…
— А Маргарита какво каза за това?
— Маргарита ли? — почеса се Гриша по главата. — Остави я ти Маргарита! Тя знае само ябълки яде!…
— Защо, скарани ли сте?
Гриша направи тъжна физиономия, от което чипият му нос и черните му вежди смешно се набръчкаха, почеса се пак зад ухото и каза:
— Не сме… Ама знаеш ли каква е работата? Аз й нося ябълки, тя яде, а един пътя забелязах, че и на Кърлежа дава…
— На Кърлежа?! — възмути се и Зарко.
— Ами че да! Аз с очите си видях, когато той ядеше.
— Не вярвам, Маргарита не е такава. Кърлежа сигурно от другаде е взел ябълка и е решил да те дразни.
— Я не ме прави на глупав! — ядоса се Гриша. — Познавам си аз нашите ябълки. Кюстендилки! Ей такива големи. Татко в слама ги беше поставил в мазето, а аз една по една ги измъкнах… Ех, пък като усети, че ги няма!… Но я остави тая работа — махна той с ръка. — Кажи какво прави онова, хърватчето Джура?
— Изписа се преди мене.
— Къде отиде, за Югославия ли си замина?
— Не, в Банкя, в сиропиталище го взеха.
— В Банкя? Виж ти късмет! Имам там един приятел, Райчо се казва. Запознахме се веднъж на един мач. Работи в кухнята на това де… как го каза, сиракопиталище… Ще му кажа да дава на Джура по-големи порции… Ами оня, руснакът, и той ли си отиде?
— И той. На неговото легло е сега един дядко. Казва се дядо Вачо, но ние му викахме дядо Рачо. Страшно опак и смешен дядо. — И Зарко му разказа всичко за дядо Вачо. Той разказваше така интересно, така го украсяваше с измислици, че Гриша се хвана за корема от смях.
— Ай, ай! Часът е единадесет! — уплашено каза Гриша. — А мама ми каза да отида на фурната за хляб. Ето купоните! — Той тръгна към вратата.
— Нали пак ще дойдеш?
— Сега не знам. Кой знае каква ли грамадна опашка се е натупала. Ще дойда довечера след училище.
— Ще те чакам!
— Добре!
Гриша изхвръкна като стрела навън.
Зарко отново остана сам. Но сега не му беше така тъжно и скучно като преди.
Когато майка му се върна, тя остана много изненадана. Тя бе очаквала да намери сина си измъчен от това, че се бе забавила, а сега го виждаше весел и със странно блестящи очи.
— Какво се е случило? — запита тя.