— Нашите обявили мач на IIIб. Никой не ме е питал, никой не ми е казал вчера. А днеска: «Ще играеш център-нападател!» Вот тебе здрасти! «Не мога, казвам им, работа си имам!» «Не, казват нашите, ще играеш, инак ще ни бият, та за смях и резил ще станем!» Нека станат, щом като не са ми казали предварително.
— Как така «нека станат»? — засегна се Зарко. — Ти не държиш ли за честта на IIIа?
— Държа! — отговори несмело Гриша и седна на кревата.
— Е, тогава?
— Слушай, Зарич, няма да играя, защото знам, че ще ти е мъчно, като гледаш оттука.
— Гриша! — извика задъхан от радостно вълнение Зарко и го прегърна със своите къси забинтовани ръце.
Отвън се чуха тъпи удари на футболна топка. Мачът бе започнал и без Гриша.
Двамата приятели се изправила до прозореца. Още от първата минута проличаваше, че IIIа клас ще загуби мача. IIIб имаше добра отбрана и отличен център-нападател, а отбраната на IIIа също не беше лоша, но за център-нападател бяха сложили Жоро Кърлежа, който досега бе играл само дясно крило и по стар навик се движеше все из дясната половина на игрището. Противникът веднага схвана това и започна да атакува устремно отляво. При едно опасно положение Ицо, вратарят на отбора, направи смъртоносен плонжон и спаси сигурен гол. Само на вратаря обаче не можеше да се разчита.
— Ще ни бият, Гриша, отивай! — каза уплашен Зарко.
— Никъде няма да вървя! — отговори тихо Гриша.
— Отивай веднага бе, дивчо! — извика разпалено Зарко.
— Добре, ще отида, но обещай ми, че няма да ти е мъчно…
— Какво ти мъчно бе! Бягай скоро там, че ще ни начукат сума ти голове.
Гриша изхвръкна навън като вятър, изтупуртя по дървените стълби и миг след това Зарко го видя да тича през градината, сваляйки из пътя горните си дрехи. Като стигна до игрището, той набързо смъкна и панталоните си, остана по гащета, отиде при рефера, взе разрешение да влезе в играта и малко след това неговата червена фланелка вече се мяркаше ту в десния, ту в левия фланг на противниковата зона.
Зае мястото си и Кърлежа. Сега той не правеше грешки и неговата стара, изпитана тактика на незадържане топката и мълниеносно подаване пак влезе в действие. Отбраната също не задържаше, а веднага чистеше със силен шут към другата половина на игрището. И ето, Колето подава на Пешо, Пешо подава на Мангето, Мангето подава на Кърлежа, Кърлежа подава на Гриша. Гриша се готви да стреля във вратата, но в този миг Ваньо Чумбаза, реферът, свири засада. А беше сигурен гол.
— Ей, че гумена глава! — ядоса се Зарко, който се бе превърнал целият на слух и зрение.
Топката отново полетя из игрището. Сега инициативата беше в ръцете на IIIб. Всички минаха в настъпление, но за щастие у тях нямаше тази организираност, както у IIIа. Играеха повече индивидуално и напразно си крещяха един на друг: «Дай тука», «Подавай бе, Шило», «Ех, муле».
Когато обаче топката попадна у Тошо Бълхата, пред вратата на IIIа нямаше нито един от отбраната. А Бълхата е опасен нападател. Може да се каже, че на него се крепи целият отбор на IIIб. Той измами Пешо, препъна Мутето и още малко може би щеше да забие гол, но в това време дотича Кърлежа. Стана сборичкване. Бълхата удари топката с ръка.
— Фаул! — извика Зарко, колкото сили имаше.
— Фаул! Фаул! — викаха и зрителите на игрището.
Но играта не прекъсна. Явно, реферът беше на страната на IIIб.
IIIа не губеше кураж. Пак започна устремно нападение. Топката попадна у Кърлежа. Гриша застана малко вляво от противниковата врата. Кърлежа подаде на Пешо, Пешо върна на Кърлежа.
— Гоол! — извика Зарко така силно, че майка му чак от двора го чу и уплашено дотича.
Какво има, какво ти стана?
— Нищо! Един на нула в полза на нас — каза той, без да се обръща, като с напрежение следеше играта. Той се местеше ту към единия край на прозореца, ту към другия и десният му крак току от само себе си се повдигаше да ритне топката, но риташе стената.
— Е, внимавай де! — скара се майка му. — Виж, изровил си мазилката.
— Нищо й няма!
Мачът завърши с четири на един в полза на IIIа клас. Трите гола бяха отбелязани от Гриша, а единият — от Жоро Кърлежа. В края на играта двамата герои си стиснаха ръцете, макар че сините петна от побоя по носа и лицето на Кърлежа още си стояха.
Учениците от IIIа клас грабнаха на ръце двамата и дълго ги носиха из игрището с радостни викове. А играчите и публиката от IIIб клас тихичко се измъкнаха един по един, умърлушени и печални.
След малко, все още зачервен и запотен, в стаята се втурна Гриша.
— Браво, Гриша, браво! — посрещна го възторжено Зарко. — Здравата ги пердашихме! Четири на един!