— Ето как поживяваме! — каза той уж също по руски.
— А! — зяпна учуден Джура, който никак не бе и предполагал, че с такива ръце може да се разгърне и прелиства книга.
— Вот и молодец! — каза също учуден и зарадван Данилич.
— Окуражен от похвалата, Зарко реши да покаже всичко, каквото можеше. Той остави книгата, взе от печката кутийката с кибрит, подхвърли я нагоре, хвана я до гърдите си и пак я остави; взе каната с вода, наля в чашата до нея, остави каната, взе чашата, пийна една глътка от нея и я остави. После вземаше, разместваше подхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред погледа, и при всяко движение казваше: «Ето как поживяваме!»
Джура и Данилич го гледаха с любопитство и възхищение.
— Кой те научи? — попита накрая наивно Джура.
Зарко го погледна насмешливо, после-погледна Данилич и каза:
— Някои работи сам се научих, а на някой ме научи Серьожа Крилцов…
— Кой, кой? — попита повторно Джура, които отдавна бе забравил името на младия съветски доброволец — герой.
— Вот и хорошо! — каза Данилич и съзаклятнически намигна на Зарко, който след малко допълни:
— Имам си и аз един добър приятел, Сергей се казва…
Гриша, който вече знаеше от Зарко за случая със, Серьожа, не издържа и изведнъж гръмко се засмя. Засмяха се всички.
— Ну, хорошо, хорошо, Захарий! — повтаряше възторжено, Данилич. — И още много неща ще можеш.
— Колко си добър, чичо Николай! Как винаги искаш да ме утешиш! — каза с въздишка Зарко.
— Ти не си вече малък, за да те утешават, Захарий! — отвърна с укор Данилич. — Който иска и упорства, може всичко!
— Всичко. Да, може би всичко!… — Долната устна на момчето потрепна, а в гласа му се промъкна нотка на плач. Едно само вече никога няма да мога…
— Какво? — попита Джура.
— Никога вече не ще мога да рисувам!…
— Ех, и ти, Зарич!… — прекъсна го Гриша.
Майката нервно стана от стола си. Думите на Зарко я завариха неподготвена. В грижите си около неговото здраве тя бе забравила за голямата му страст към рисуването. А когато по-късно си спомняше, успокояваше се с надеждата, че Зарко и не мисли вече за рисуване. И ето сега — той не само че не бе забравил и не се бе примирил с това, но и тайно бе страдал, без да открие дори и на нея мъката си.
Майката отново седна и изпитателно се вгледа в очите на сина си. Дали той бе мълчал само от жалост към нея, или бе започнала да се появява между двама им някаква отчужденост?
Но сега Зарко я гледаше пак така спокойно и ласкаво. Тя си отдъхна.
После поведоха разговори за разни неща, спомняха си за интересни хора и случки в болницата, посмяха се доста с дядо Рачо, когото Зарко умееше майсторски да имитира.
А времето минаваше и шофьорът отвън започна да надава тревожни сигнали с клаксона.
— Минуточка, Прохор Иванич, минуточка! — обади се Данилич от прозореца и като се върна, каза: — Аз трябва да вървя. Измолих колата само за един час, и то дадоха ми я по случай заминаването ми за дома.
— Заминаваш вече? — скочи Зарко. — Кога?
— След два дни.
— И аз скоро заминавам! — обади се Джура. — Намерих чика Драгиша. Писа ми. Ще дойде да ме вземе.
— Слушай, Джура! — сети се изведнъж Гриша. — Има ли там при вас един Райчо… такъв един… е, Райчо де, Райчо се казва.
— Има. Мие чиниите и помага в кухнята.
— Кажи му, че си ми приятел. Ще ти дава повече манджа.
През това време Данилич незабелязано извади от джеба си няколко таблетки шоколад, постави ги на масата и ги покри с една от книгите. Видя го само Магда.
— Не биваше, другарю Данилич! — каза тя, малко засрамена от това, че нямаше с какво да почерпи гостите.
— Шшт! — сложи той показалец до носа си. — Добро и умно момче имате вие. Моля ви, пишете ми за него. — И той, като извади от джеба си едно малко моливче, написа върху книжната покривка на масата адреса си. (Данилич се бе научил да пише с лявата ръка.)
Отвън отново се чу сирената. Гостите побързаха да излязат.
На двора те се сбогуваха. Данилич и Зарко се целунаха. Това беше може би последното им виждане. В очите на двамата блестяха сълзи.
Когато се качиха в колата и моторът вече забръмча, старият воин извика.
— Захарий, помни винаги: пред смелостта и твърдостта рухват всякакви трудности.
Изгубил търпение, шофьорът подкара машината с луда бързина. Той бе обещал да се върне в болницата след един час, а ето бяха изминали близо два. При това трябваше да откара Джура на гарата и чак тогава да се прибере.