— Браво! Чудесно! Великолепно! — казваше след всяко негово действие Векилов.
— Почакай, ти още най-важното не си видял! — каза веднъж Зарко и като разтвори двете крила на сакото си, посочи с глава малките седефени копчета на ризата си: — Как мислиш ти, чичо Първане, дали ще мога да ги разкопчая и закопчая?
— Е, ти не съжалявай за такава дребна работа! — каза Векилов. — Тия копченца даже и аз трудно ги закопчавам — пръстите ми са дебели.
Но той не можа да довърши успокоителното си слово, защото през това време Зарко ловко разкопча цялата редица бели лъскави копченца и започна едно по едно бързо и сръчно да ги закопчава.
— Я гледай ти! — каза Векилов изненадан и смаян.
— Е, мога ли, или не мога? — погледна го Зарко, закопчавайки последното копче.
— Безспорно можеш! — Векилов не каза нито «браво», нито «чудесно» или «великолепно», защото намираше, че нито една от тези думи не би изразила точно възхищението му от това, което бе видял. Като помълча малко, той каза: — Просто невероятно.
— Трябваше да се хванем на бас.
— Да, интересно щеше да бъде! Сигурно щях да заложа главата си, че не можеш.
— На мен глава не ми трябва пошегува се Зарко. — Виж, да речем, ръце…
— Чакай, точно затова дойдох днес, да видя дали не е време вече да ти поръчаме протези…
Лицето на Зарко изведнъж помръкна:
— Не искам аз изкуствени ръце; те са само за украшение! Нека не съм красив, но да мога да върша нещо, да работя…
— Правилно! — стана Векилов. — Няма никакво значение какво щели да кажат някои глупци. Важното е да можеш! А ти можеш! — Той постави ръка на рамото му. — И още много неща ще можеш, защото ти имаш воля! И като помълча, добави: — Да, комсомолска воля!
Зарко го погледна. Дали не се шегува? Не, очите на Векилов бяха сериозни. В тях сега нямаше дори и обикновената му усмивка. А такава похвала от устата на такъв човек не е дребно нещо!
— Бъди все така твърд и упорит! И ще успееш! Довиждане! — каза Векилов, но хващайки дръжката на вратата, се обърна, погледна мълчаливо своя млад приятел и повтори: — Да, непременно ще успееш!
От този ден Зарко стана по-самоуверен. Вярата му в живота укрепна. У него се породи неудържимо желание да преодолее и най-големите трудности, но да стане полезен човек.
10
Дните и месеците минаваха бавно и монотонно.
През една есенна вечер на 1947 година Зарко пак бе останал съвсем сам в къщи и отново го бяха връхлетели черните и тъжни мисли. Той дълго се бе мъчил да съсредоточи вниманието си в книгата, която бе взел да чете, но това не му се удаваше.
На масата имаше купчина тетрадки, които майка му бе донесла за преглеждане. Той си спомни за своите ученически тетрадки, наведе се и измъкна изпод кревата сандъчето, в което бяха прибрани всичките му книги. Взе една от тетрадките, разгърна я и сърцето му замря от вълнение и болка. Цялата тетрадка беше изписана с необикновено красив, равен дребен почерк. Тук имаше свободни съчинения, диктовки и преразказване на уроци. Под всеки от тях стоеше бележка с червено мастило: «отличен» (6) и подписът на учителката по български.
После той разгърна тетрадките си по история, по физика, по геометрия. Навсякъде — грижливо и с любов направени рисунки, чертежи и навсякъде все същият този дребен и красив почерк, за който така много му завиждаха някои от момчетата и особено Жоро Кърлежа.
«А дали не ще мога и сега» — помисли Зарко и трескаво затърси из сандъчето молив. Той намери един и изведнъж го грабна с двете си ръце, но миг след това го захвърли, сякаш бе пипнал разпален въглен. Захлупи лице върху купчината тетрадки на масата и горчиво заплака. Заплака не от това, че ръбестият молив му беше причинил болка. Не! А плачеше от болката в душата си, която беше много по-силна от физическото страдание. Та как можеше да пише той сега с тия две осакатени, обезобразени ръце? Как — без пръсти, без опората на дланта? Та това е глупост, мечта на ненормален човек!
И все пак от този момент мисълта да се научи да пише вече не го напущаше ни денем, ни нощем. С часове той седеше на едно и също място, без да помръдне, унесен в размишления и мечти. В началото почти винаги идваше до тъжното заключение, че това е неосъществимо, че това е една натраплива глупост, за която не бива дори и да се мисли. Но после сякаш напук на здравия разум въображението му все по-често започна да взема връх и тогава той ясно виждаше как държи с две ръце молива и как по бялата хартия пред него една след друга се ниже красива върволица от букви. А след това неусетно се озоваваше пред черната дъска в просторната класна стая, където решаваше сложна аритметична задача. Той дори чуваше собствения си глас как звъни в притихналата стая и виждаше доволно усмихнатото лице на учителя по математика.