Но тъкмо в този момент отвън се чуха стъпки. Вратата шумно се отвори и в стаята влезе Гриша.
— Здравей, Зарич! Страшно голяма новина ти нося…
— Здравей! — каза, като се мъчеше да преодолее възбуждението си, Зарко. — Седни, отпочини си…
— Няма какво да сядам… Голяма новина!… — задъхан, заморен, тежко дишаше Гриша. — Кърлежа… фюит! Не е вече Кърлеж!… — клъцна той с два пръста шията си.
— Как не е? Заклал ли го е някой?
— А бе, не е, ама все едно, че е заклан…
— Как така; хем заклан, хем незаклан! — губеше вече търпение Зарко.
— Богатството му бе! Нали Кърлежа беше богат?… Е, не е вече богат… Национализираха фабриката му.
— Аз пък помислих, че Жоро Кърлежа някой е…
— Ами че и Жоро, разбира се… — прекъсна го Гриша. — Щом като баща му, все едно е, че и Жоро. Няма вече да ми се перчи все с нови дрехи, все с нови чанти… всичко ново. Пък и знаеш ли, Зарич, че Жоро Кърлежа подарявал на момичетата шоколад, купувал им гривни и обеци… Знаем ги ние такива! А нека сега пак да купува! Да видим откъде ще има пари! Всичко им взема държавата: и милионите, и къщите, и фабриката, и всичко…
Гриша, макар че беше син на родители работници и комунисти, в момента не можеше да види дълбокия смисъл на това, което се бе случило с Кърлежа и въобще с кърлежите всред народа. Той се радваше само за това, че неговият смъртен враг Жоро е изгубил едно от надмощията си над него, че не ще може вече да подлъгва Маргарита с шоколад и скъпи подаръци.
Най-после Гриша се поуспокои, подпря се с ръка на масата и стана съвсем сериозен. Зарко разбра, че той има да съобщава и нещо друго още по-важно.
— Знаеш ли, Зарич, днес приемам поздравления!
— По какъв случай?
— Станах член на ЕМОС, снощи ме приеха! Нямаше нито един глас против — всички вдигнаха ръка!
— Наистина заслужаваш поздравление! Честито!
— Ама знаеш ли какви славни младежи и девойки има там! — запали се пак Гриша.
— Ти гледай само да не сбъркаш нещо, да не те изключат — охлади го изведнъж Зарко.
— Защо? Как така ще ме изключат?
— Много просто! Ще се сбиеш някой ден с някого и ще ти кажат оттам: «Обирай си крушите, такива не ни трябват!»
— Няма, Зарич! Честна дума! Няма вече да се бия!
— Ще видим!
Гриша тръгна да си върви, но след малко се върна:
— Ей, как щях да забравя! Довечера ще има мач с «Вихър» по случай закриването на сезона. Ти ще си рефер. От ръководството на младежкото дружество ми казаха да ти кажа. Съгласен ли си?
Зарко вдигна рамене. Беше зает със своите опити.
— Не се дърпай де! Уважават те хората, а ти…
— Не, Гриша, моля ти се, рано е още…
Гриша замълча. Въпреки че му беше трудно, той се мъчеше да разбере другаря си. На Зарко му беше нужно още време, за да свикне с новото си положение.
11
По природа Зарко беше много нетърпелив. Намислеше ли да направи нещо, веднага пристъпваше към действие. И през всичкото време на работата беше неспокоен, напрегнат, сърцето му сякаш щеше да изхвръкне: «Кога ще свърша, кога ще бъде готово това!» И все пак това бързане почти никак не му пречеше, никога не го довеждаше до големи грешки и неуспехи. Но… тогава имаше две здрави, извънредно сръчни ръце с точни, сигурни и ловки движения на пръстите.
А сега? Сега и за най-незначителната работа беше необходимо дълго и обстойно обмисляне. Нужна беше трезва предварителна преценка на всички възможности, за да се избере най-простият, най-лекият начин на действие. А за това беше нужно преди всичко търпение.
Но откъде можеше да се вземе това търпение за нетърпеливия? Наготово то не можеше да се получи, не! Трябваше да се наложи с усилията на волята. А имаше ли у Зарко воля? Имаше. Това той вече бе доказал пред себе си неведнъж; и при първото разгръщане на прочитната книга, и при отместването на ябълковия дънер в градината, и при закопчаването на копчетата, и при самостоятелното вече хранене с лъжица, и при всичко…