Ала писането беше съвсем друго нещо — извънредно важно, съдбоносно дори, но заедно с това толкова сложно и трудно. За него беше необходимо многократно по-голямо търпение.
Първите два дни Зарко непрестанно правеше опити в коя част на дясната ръка моливът би стоял така, че при подкрепа с лявата да се използуват най-добре и едва забележимите движения на крайните мускули. В началото му се стори, че това място е там, където усещаше нерва на палеца и нерва на показалеца. Но после реши, че по-хубаво и по-устойчиво е мястото на седловинката между двете кости на совалката с подкрепа от долната част на лявата ръка. Спря се окончателно на това. Сега пък трябваше да преодолява друга трудност. От първите опити бе придобил навика да търси опора в мястото на въображаемия палец. С това лъжливо чувство трябваше да се воюва. И Зарко още три дни употреби само за него. Най-после моливът вече стоеше правилно, с необходимия наклон малко назад.
Сега вече можеше да пристъпи и към писане. Но не букви, не! Зарко беше още твърде далече от буквите! Той много добре знаеше какво може да му донесе едно ново избързване — мъка, разочарование, неуспех. Започна с чертички. Прави, отвесни чертички колкото ширината на реда. След два часа упорит труд той успя да изпълни цели четири реда с тънки, отвесни и доста прави чертички. Сигурно би написал и още два реда, но навън се чуха стъпки и той набързо скри тетрадката и молива. Върна се майка му от училище.
— Защо си така зачервен, каква е тази пот по лицето ти? Да не сте се борили с Гриша? — учуди се тя и затърси с очи из стаята къде може да се е скрил Гриша.
— Нищо… аз такова… физически упражнения… гимнастика правих!… — обърка се, но бързо успя да намери оправдание Зарко.
— Гимнастика! — каза майката с недоволство. — Така ли се прави гимнастика, с всичките дрехи на гърба? Я виж, целият си плувнал в пот. Ще простинеш. Друг път сваляй поне палтото.
— Добре, мамо.
На другия ден той се опита да напише бастунче, но това много трудно му се удаде. Върна се отново към чертичките — прави, полегати наляво, полегати надясно. Към бастунче можа да премине едва на четвъртия ден.
Зарко всецяло се отдаде на своите писмени занимания, всичко друго сега изостави на по-заден план. Веднага след излизането на майка му сутрин за училище той се залавяше за работа. За щастие в чекмеджето на масата и в сандъчето, където бяха неговите книги, се намираха още четири подострени молива. С тях той можа да овладее писането на прави и обърнати бастунчета. Но когато към осемнадесетия ден реши да започне да пише ченгелчета, оказа се, че всички моливи вече бяха изхабени. Трябваше да се подострят. Ето сега нова трудност. Не дори и трудност, а истинска беда! Да помоли Гриша, майка си или някой друг? Но нали ще го запитат защо му са моливи, нали е решил да пази всичко в най-дълбока тайна?
Той реши да подостри моливите сам. Намери нож, събра всички моливи на масата… и безпомощно се тръшна на стола. Очите му неволно се напълниха със сълзи. Та как, с коя ръка ще държи молива, за да го подостри? Клюмна глава, замисли се.
Изведнъж си спомни думите на Векилов: «Просто невероятно!» А после в ушите му прозвуча топлият баритон на Данилич: «Пред смелостта и твърдостта рухват всички трудности!»
Той стана. Погледна се неволно във висящото на стената огледало и видя насълзените си, натъжени очи. Стана му обидно и срамно. Та това ли е той, същият Зарко, който бе преодолял досега толкова много трудности? Та нали той може да държи ножа с двете си ръце? Може! Тогава? Тогава остава само да закрепи някъде неподвижно молива и да го подостри. Но къде и как? Ето върху какво трябва да се помисли, а той така бързо клюмна и беше готов да се отчая.
Зарко огледа поред всичко в стаята, което би могло да се пригоди за целта, но нищо не откри. Въздъхна: «Ех, да има сега тук на масата едно дърводелско или железарско менгеме! Поставяш на него молива, завинтваш с дръжката и веднага започваш да подостряш!»
Опита се да държи молива между коленете си. Не може, изкривява се. Опита се да го притисне с някаква тежест — пак същата история. Подпря главата си на масата, помисли и изведнъж подскочи зарадван: «Чекмеджето на масата! Ами, че, разбира се — чекмеджето!» Той запретна картонената покривка, издърпа малко навън чекмеджето, пъхна в единия ъгъл на тясната пролука молива, притисна чекмеджето с гърдите си и готово! Само след две-три минути първият молив бе вече подострен.
А не много след това той откри и друг начин, още по-лесен, още по-прост, постави молива върху едно дърво до печката, притисна го с крак и започна да го подостря така, както се подостря обикновено колче.