Когато всички моливи бяха готови, Зарко се залови с още по-голямо желание за работа. И може би това бе причина с ченгелчетата той да се справи само за една седмица.
Сега започваше най-трудното — писането на колелца. Тук беше нужно не просто изместване напред или назад лакътя, който му служеше за опора вместо длан, а кръгообразно движение на молива с помощта на оскъдните крайни мускули. Дали тия мускули щяха да го слушат, дали щяха да изпълняват неговата воля? От това зависеше ще продължи ли мъчителните си занимания, или ще захвърли веднъж завинаги молива и никога вече няма да помисли за него.
А те решително отказваха да се подчиняват. Колелцата излизаха изпод молива криви, уродливи, отчайващо лоши.
Зарко захвърли молива и безпомощно отпусна рамене: «Какво да правя… Да имаше поне кому да разкаже мъката си!… На Гриша! Гриша мисли само за Маргарита и за футбол! На мама? Че малко ли й е на нея, та още скръб да й добавям? Ех, ако имах сега баща! Да седна до него и всичко, всичко да му разкажа! Сигурно нямаше да ми бъде така тежко!» Изведнъж той се сепна: «Работи, Захарий! Намерил си за какво да тъгуваш!… Ако баща ти беше свободен, сега той сигурно нямаше да бъде при тебе, а щеше да пие в някоя кръчма и да измъчва после майка ти и тебе! Работи!»
Зарко взе молива и започна отново. Но не! И сега не излизаше нищо.
И още десетки пъти на ден той захвърляше молива, тръшкаше се на леглото и плачеше с глас, но после пак ставаше и с последни усилия на волята успяваше да напише няколко криви, с лъкатушни и прекъсващи се линии кръгчета.
На единадесетия ден, когато вече чувствуваше, че и последните му сили са изчерпани, че не ще може да издържи ни минута повече на този нечовешки труд и мъчения, Зарко успя да напише първото правилно колелце. Опита се да напише още едно, но не можа.
На какво се дължеше това? Той дълго мисли, прави най-различни опити и най-после откри причината. Лявата ръка много силно притискаше молива в седловинката на дясната и не позволяваше на околовръстните, мускули да развиват свободно и тази малка възможност за движение, която те имаха. Премести малко по-надолу лявата ръка, намали натиска и веднага успя да напише още едно съвсем правилно колелце. А после — още едно и още едно, и още… цял ред! Победа! Тежка, но голяма победа!
Зарко се хвърли на пружиненото легло, преметна се като акробат и замря отмалял от умора, опиянен от щастие.
Ключът за по-нататъшния успех бе намерен!
А след малко той само за половин час успя да напише четири пъти думичката мама.
12
Оставаха два дни до Нова година. Четвъртата свободна Нова година.
Навън тихо, спокойно валеше сняг на едри парцали.
През побелялата и смълчана поляна, където самотно стърчаха вратите на футболното игрище, вървеше попрегърбен старец, преметнал на рамото си елхичка. Той бързаше да зарадва малките си внучета. Зарко си спомни с каква радост, с какво нетърпение бе чакал някога, когато беше още съвсем малък, новогодишните празници. Сутринта на първи януари винаги намираше изправена на масата красива елха, цялата отрупана с памук вместо сняг и безброй лъскави разноцветни стъклени и книжни украшения, свещички, станиолови ленти, бенгалио. А до стъблото, там, където то бе забито в дъсчената кръстачка, непременно имаше кутия с бонбони и пакети с други подаръци. Тогава той много, много се радваше на всичко и не забелязваше дори, че край елхата са само двама с майка си и не можеше да почувствува, че заедно с целувките, с които тя го отрупваше, по лицето му оставаха следи от нейните сълзи.
После неговите новогодишни вечери станаха по-други — и радостни, и тъжни. Той пак с такова нетърпение ги очакваше и пак така с голямо любопитство разтваряше пакетите с подаръци от елхата, но се боеше да погледне очите на майка си. Наистина, в тях не напираха сълзи, но те бяха някак особени — големи, искрящи, сякаш чужди. И тя пак се въртеше с него около елхата, пееше песничката за непослушното зайче, смееше се, но гласът й и смехът й бяха други — не тези, с които се смееше или разговаряше в обикновените дни.
А още по-късно той вече почти не се радваше. Развиваше пакетчетата и се мъчеше да се усмихва. Така много му се искаше да бъде радостен, за да се радва с него и майка му! Сега вече не тя, а той пръв я хващаше за ръка, обикаляха веднъж-дваж около блестящата в разноцветни светлини елха, но и двамата чувствуваха, че са сами, че всичко е не тъй, както би трябвало да бъде. Тогава той сядаше на своето столче и казваше: