— Ти сам ли написа това?
— Сам!
— Мамина рожбо!… — прегърна го тя. — Как можа, как успя!…
— Не съм успял още напълно — каза Зарко и издърпа с крак сандъчето изпод кревата, — уча се!…
Едва сега Гриша разбра защо бе радостта на майката. Той взе една от тетрадките, разгърна я и остана смаян:
— Ама, Зарич… Ти ли това?… — дръпна го той за яката.
Зарко дяволито вдигна рамене: «Не знам!»
— И нищичко да не кажеш досега!?… Ах, тии!… — Гриша го хвана през кръста, вдигна го и го събори върху кревата. — Дядо Рачо!… Ей сега ще ти разбия носа…
Майката постоя, погледна двамата приятели с умиление, а после разтвори своята пазарска чанта:
— Разбира се то, че нашата Нова година този път дойде два дни по-рано, ами чакай и аз да ви дам подаръците… — Тя извади две съвсем еднакви дървени кутии, красиво пирографирани с орнаменти в народно български стил, и им ги подаде:
— Честита ви Нова година! Нека тя ви донесе много радост, много щастие!
И наистина, кутиите им донесоха голяма радост, защото в тях имаше тъкмо това, което вече най-много им трябваше: самобръсначки, ножчета, сапун и четки за бръснене.
13
Цялата зима Зарко прекара в усилени писмени занимания. Веднага след утринната гимнастика той сядаше до масата и започваше своите упражнения. В сандъчето се бе натрупала вече цяла грамада тетрадки от по двадесет страници. Всяка една от тях си имаше номер, дата на започването и дата на свършването. В минути на почивка той бе свикнал да се рови в тях, да сравнява работата си в първите с тая в последните и тогава го обземаше радост. Успехът беше очевиден. Но колко мъки, колко страдания му бе коствал той! Ето първата тетрадка с чертичките и бастунчетата — измачкана, изцапана също като тетрадката на първолаче. Това беше от честото отваряне и затваряне, от неспокойните нервни движения на ръцете, от бързането и страха да не го завари, да не го види някой, че се занимава с непосилен за него труд. Две тетрадки бяха изпълнени с прави и наклонени чертички, четири — с байрачета, бастунчета и ченгелчета, а седем — само с колелца. Ах, тия проклети колелца, как го измъчиха те! Страниците с началните упражнения бяха мръсни, зацапани от запотения лакът, с криви, невъзможно лоши подобия на кръгчета. Целите те бяха в бледожълтеникави изпъкнали петна, в които гланцът на хартията липсваше. Това бяха петна от Зарковите сълзи, от потта, която на струйки се стичаше от челото и страните му. А на една страница имаше и ръждивокафяви следи от кръв. Те бяха останали там в един особено труден и мъчителен ден, когато Зарко бе стигнал до отчаяние. Цели три часа се бе мъчил да напише едно-единствено колелце, но не успя. Тогава в пристъп на необуздан гняв грабна с две ръце всичко, каквото имаше на масата, с желание да го разкъса, да го раздроби на най-малки късчета, но острието на един молив се заби в ръката му. Колко пъти той бе изпадал в такава ярост! Колко пъти мъката и отчаянието го бяха довеждали до полуда. Тогава той блъскаше главата си в стената, сдъвкваше със зъби някой недобре подострен молив или се хвърляше в леглото, риташе с крака и завираше уста във възглавницата, за да не чуват хората нечовешките му викове!
Но това вече беше минало и за тези тежки дни никой нищичко не знаеше. Неми свидетели на всичко бяха само четири стени на стаята и купчината тетрадки. Сега Зарко се мъчеше да придобие по-голяма бързина при писането, по-красив почерк и по-голяма издръжливост. От стискането на молива с две ръце, той бързо се уморяваше, заболяваха го крайните мускули. Трябваше да ги привикне, да ги закали. Преписваше уроци от стари читанки и христоматии, разкази и стихотворения от случайно попаднали му вестници и списания. Старият будилник, вече поправен, сега вършеше отлична работа. С него Зарко измерваше силата на волята си. В началото преписваше само по пет минути непрекъснато, после увеличи на осем, на десет, на дванадесет и с всеки изминат ден увеличаваше с по две минути, докато стигна до четиридесет. Но това постижение беше твърде непостоянно. Имаше дни, когато го изпълняваше без особен труд, а имаше дни, когато още на тридесетата минута капваше от умора и често-често поглеждаше към голямата стрелка на часовника, която никак не бързаше и сякаш стоеше като закована на едно и също място. От силното напрежение кръвта нахлуваше в главата му, ръцете долу посиняваха и се подуваха, плещите отмаляваха, очите се премрежваха от сълзи, но той пишеше и пишеше — до последната минута. А после захвърляше молива, отпущаше се на стола и дълго седеше неподвижен, притворил очи, вслушвайки се в лудешките удари на сърцето си.